Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
С това му оставаше само да направи каквото иска Ранд. Направо си го представяше.
— Добрутро, върховни лорде Вейрамон, и всички вие, останалите върховни лордове и лейди. Аз значи съм един комарджия, селянче, и съм дошъл тук да поема командването на проклетата ви армия! Проклетият лорд Прероден Дракон ще дойде при нас всеки момент, веднага щом се справи, да му се не види, с една там негова проклета дреболия!
Той грабна копието си с черната дръжка от ъгъла и го запокити през стаята. То се заби в един от гоблените — някаква ловна сцена, издрънча в каменната стена зад него и падна на пода, прерязвайки ловците точно на две. Мат изруга и се забърза да го вдигне. Дългото две стъпки острие не беше нито отчупено, нито одраскано. Естествено. Айезседайска работа.
Той опипа с пръст гарваните, врязани в острието.
— Ще мога ли най-сетне някога да се измъкна от айезседайските работи?
— Какво стана? — попита Мелиндра откъм вратата.
Той я изгледа и за разлика от друг път това, за което си помисли, не бяха къдравите й златисти коси, нито сините очи или стегнатото й тяло. Като че ли всяка айилка и всеки айилец рано или късно отиваше до реката, за да погледа мълчаливо толкова много вода на едно място, но Мелиндра ходеше там почти всеки ден.
— Кадийр намери ли най-после кораби? — Кадийр нямаше да тръгне за Тар Валон на зърнени баржи.
— Фургоните на амбуланта още са си там. Не знам за… кораби. — Тя произнесе неловко странната за нея дума. — Защо?
— Ще замина за известно време. Заради Ранд — добави той припряно. Лицето й беше някак твърде спокойно. — Бих те взел с мен, ако можех, но ти не би оставила Девите. — На кораб или с коня си? И накъде? Това беше въпросът. На бърз кораб можеше да стигне но-бързо до Тийр, отколкото с Пипе. Ако беше достатъчно глупав, за да направи този избор. Ако изобщо имаше избор.
Устните на Мелиндра за миг се присвиха. За негова изненада, не беше заради това, че я напуска.
— Значи пак си се пъхнал под сянката на Ранд ал-Тор. Ти си спечели достатъчно чест за себе си сред айилците, както и сред влагоземците. Твоята чест, не чест, отразена от Кар-а-карн.
— Той да си я вземе неговата чест под мишницата и да си ходи ако ще в Кемлин, ако ще в Ямата на ориста, все ми е тая. Ти не се безпокой. Аз чест ще си намеря колкото искаш. Ще ти напиша. От Тийр. — Тийр ли? Никога нямаше да се отърве от Ранд или от Айез Седай, ако направеше този избор.
— Той в Кемлин ли отива?
Мат едва сдържа гримасата си. Не трябваше да казва за това на никого. Каквото и да решеше за останалото, това поне можеше да направи.
— Просто ми хрумна заради андорците на юг. Откъде да знам накъде ще…
Нямаше предупреждение. В един миг тя просто си стоеше пред него, а в следващия кракът й го удари в слабините, изкара му дъха и го преви на две. Изцъклил очи, той се помъчи да се задържи на крака, да се изправи, да помисли. Защо? Тя се завъртя като танцьорка, другият й крак го тресна в слепоочието и го накара да се олюлее. Без да се спре, тя отскочи нагоре, ритна пак и меката подметка на чизмата й го драсна в лицето.
Когато очите му се проясниха достатъчно, за да вижда, вече лежеше по гръб, прелетял през половината стая. Усети кръв по лицето си. Главата му сякаш беше натъпкана с вълна, а стаята наоколо се тресеше. И изведнъж я видя как измъква нож от кесията си, тънко острие, не по-дълго от дланта й, блеснало под светлината на светилника. И как с плавен жест надига черното було пред лицето си.
Замаян, той се задвижи по инстинкт, без да мисли. Ножът сам се смъкна през ръкава и излетя от ръката му, сякаш през гъсто желе. Едва тогава осъзна какво е направил и се протегна отчаяно напред, за да го задържи.
Дръжката разцъфна между гърдите й. Тя се срина на колене и се отпусна назад.
Мат запълзя към нея на ръце и колене. Не можеше да се изправи, дори животът му да зависеше от това, но запълзя към нея и зашепна подивяло:
— Защо? Защо?
Той рязко отметна булото и ясните сини очи го прободоха. Тя дори му се усмихна. Той не погледна дръжката на ножа. Дръжката на неговия нож!
— Защо, Мелиндра?
— Харесвах хубавите ти очи? — отрони тя съвсем тихо.
— Защо?
— Някои клетви са по-важни от всички други, Мат Каутон. — Ножът с тънкото острие се надигна рязко, с цялата й останала сила, вложена зад него, и върхът му притисна люлеещата се лисича глава към гръдта му. Сребърният медальон не можеше да спре едно острие, но ъгълът се оказа достатъчно погрешен и някакъв скрит дефект в стоманата го откърши точно при дръжката в мига, в който той стисна ръката й. — Имаш късмета на самия Велик властелин.