Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Чувам — каза Ранд, — че всеки младеж, който може да държи меч в ръце, напира да се запише в „Бандата на Червената ръка“. Талманес и Нейлсийн трябва да ги удържат и връщат на тумби. А Дерид е удвоил броя на пешаците си.
Мат се спря и се отпусна в стола, използван преди малко от Араком.
— Вярно е. Доста млади… приятелчета искат да стават герои.
— „Бандата на Червената ръка“ — промърмори Моарейн. — Шен ан Калхар. Наистина, легендарна чета герои, макар че мъжете в нея трябва да са се сменяли много пъти в една война, продължила над триста години. Разказва се, че те последни загинали под сганта на тролоците, защитавайки самия Емон, когато загинала Манедерен. Според легендата на мястото, където паднали, бликнал извор, в памет на тяхната гибел, но според мен изворът вече е бил там.
— Така и нямаше да го знам. — Мат докосна медальона с лисичата глава и гласът му стана по-уверен. — Някакъв си глупак намери това име отнякъде и всички започнаха да го използват.
Моарейн погледна пренебрежително медальона. Синьото камъче, висящо на челото й, като че ли улови светлината и засия.
— Ти си много смел, както изглежда, Мат. — Изрече го равно и последвалата тишина изопна лицето й. — Мно-о-го смел — продължи тя, — да поведеш Шен ан Калхар през Алгуеня и на юг срещу андорците. Дори още по-смел, защото според слуховете ти лично си разузнал пътя, а Талманес и Нейлсийн трябвало здраво да яздят, за да не изостанат. — Егвийн силно изсумтя за фон. — Едва ли е особено мъдро за един млад лорд, водещ хората си.
Мат изкриви устни.
— Не съм лорд. Чак толкова не съм паднал.
— Но си мно-о-го смел — каза Моарейн, сякаш изобщо не беше проговарял. — Подпалени андорски обози, унищожени предни постове. И три битки, Три битки, и три победи. С незначителни загуби от твоите хора, въпреки че са ви превъзхождали. — Тя опипа скъсаното по рамото на палтото му и той се смъкна, колкото столът можеше да му позволи. — Ти ли биваш привличан в центъра на битките, или те са привличани от теб? Почти съм изненадана, че се върна. Според разказите, ако беше останал, вече да си изтласкал андорците отвъд Еринин.
— Много смешно — озъби се Мат. — Ако имаш да казваш нещо, просто го кажи. Можеш да си играеш на котка колкото си искаш, но аз няма да съм мишката. — За миг очите му пробягаха към Егвийн и Авиенда, които го гледаха, скръстили ръце, и той отново опипа сребърния медальон. Медальонът беше попречил преливането на една жена да го докосне. Дали щеше да попречи и на трите?
Ранд само гледаше. Гледаше как приятелят му ще омекне, за да извае от него онова, от което имаше нужда. „Останало ли е у мен нещо друго освен нуждата?“ Мисълта беше бърза, споходи го и си отиде. Щеше да направи каквото трябва.
Когато Айез Седай заговори, почти като ехо, думите пареха като слана в утрото на ранна пролет.
— Всички правим това, което трябва, по волята на Шарката. За някои остава по-малко свобода, отколкото за други. Все едно дали избираме, или сме избрани. Което трябва да бъде, ще бъде.
Мат изобщо не изглеждаше омекнал. Настръхнал — да, а също така много ядосан, но не и омекнал. Като котарак, притиснат от три песа в ъгъла. Котарак, който обаче не смята да се предаде току-така. Сякаш бе забравил, че има някой друг в стаята, освен него самия и трите жени.
— Все трябва да бутате човек натам, където вие искате да тръгне, нали? Да го сритате, ако не ще да го водят за носа, нали? Кръв и проклета пепел! Не ме гледай така, Егвийн, ще говоря така, както искам! Да ме изгори дано! Оставаше само и Нинив да е тук и да си задърпа плитката, докато си я отскубне, и Елейн, да ме гледа изпод носа си. Е, радвам се, че я няма, за да чуе вестта, но дори и Нинив да беше с вас, няма да се оставя да ме…
— Каква вест? — рязко попита Ранд. — Вест, която Елейн не бива да чуе?
Мат вдигна очи към Моарейн.
— Искаш да кажеш, че има нещо, което не си успяла да изровиш?
— Каква е вестта, Мат? — настоя Ранд.
— Мургейз е мъртва.
Егвийн ахна и плесна с ръце. Моарейн зашепна нещо като молитва. Пръстите на Ашмодеан замръзнаха върху струните.
Ранд се почувства все едно че му бяха изтръгнали корема. „Елейн, прости ми.“ И някакво бледо, изкривено ехо. „Илиена, прости ми.“
— Сигурен ли си?
— Сигурен, колкото мога да съм, без да съм видял тялото. Изглежда, Гебрил се е провъзгласил за крал на Андор. Както и на Кайриен, впрочем. Уж Мургейз го направила. Нещо от сорта, че времената изисквали силна мъжка ръка, сякаш може някой да има по-силна ръка от самата Мургейз. Само че ония андорци на юг чули разни слухове, че никой не я е виждал от седмици. Не били само слухове. Ти кажи какво друго може да означава. Андор никога не е имал крал, но ето че сега има, а кралицата е изчезнала. Гебрил е този, който иска да убие Елейн. Опитах се да й го кажа, но нали я знаеш, тя винаги знае повече от един мърляв селяк. Не мисля, че този тип би се поколебал и миг преди да среже гърлото на една кралица.