Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Два пурпурни кехлибара — очи — изведнъж лумнаха, изпълнени сякаш с кръв.
Отекна рев и изпълни въздуха с такава ярост и болка, че блъсна цялото воинство на Т’лан Имасс стъпка назад, после — още една.
„Предсмъртният вик на бог.“
Небесата се взривиха.
Пред очите на Онос Т’уулан вълни кръв рукнаха към земята на пурпурни пелени, пометоха я, приближаваха се… а след това с нов рев дъждът се стовари върху Т’лан Имасс и ги смъкна на колене.
Присвил глава под убийствения порой, Онос Т’уулан вдиша задъхано. Един дъх. Още един. Очите му, впити в ръцете му, бавно се разшириха.
Изсъхналата кожа омекваше и се стягаше. Мускулите се издуваха.
Още един болезнен дъх, дълбоко в изтръпналите дробове.
От събратята му прокънтяха викове. На стъписване. На почуда.
„Пресътворени сме. От кръвта на един убит бог, преродени сме.“
После вдигна очи към бързо настъпващите към позициите им редове на колансийците.
„Това… това беше ненавременно.“
От небето валеше кръвта на убит бог. На порой. Сипеше се от раздраните, безформени вече облаци. Въздухът се изпълваше с ужасния грохот на гъстите капки, тежки като разтопено олово. Войските, които се сражаваха при най-високото ниво на провлака, залитаха под пороя. От огромната ледена стена, която продължаваше да се вдига към върха на Шпила, вече се изливаха потоци от пурпур.
Присвита под кървавата градушка, сестра Благоговение закрета към олтарния камък. Видя сърцето на Сакатия бог през червената пелена — вече не сгърчена, изсъхнала буца на камъка — вече пулсираше и набъбваше с живот.
Но магическите вериги все още го държаха приковано.
„Това… това не променя нищо. Войниците ми ще устоят. Все още държа душите им в ръцете си. Държа веригите на падналите им другари, покосените им души — всички те захранват силата ми. В подножието на стълбището ще направят човешка стена. И аз ще взема тази нечакана сила и ще я превърна в дар. Ще влея тази кръв в душата на Акраст Корвалайн.“
Подпря се на олтарния камък, бавно се изправи и вдигна лице към небето, за да усети тази изливаща се отгоре гореща кръв. А след това със смях отвори уста.
„Направи ме млада отново. Прогони това превито тяло. Направи всичко, което е отвън, тъй красиво, както е онова, което открай време е вътре. Направи ме цяла и ме направи съвършена. Кръвта на бог! Вижте как пия дълбоко!“
Небесата все едно бяха понесли смъртна рана. Калит извика стъписана от ужас, докато пороят се изливаше над земята — от всички страни, поглъщаше всяка гледка, гълташе целия свят. Кръвта — на лицето и по ръцете й — бе като огън, но не пареше. Видя как тежките капки запердашиха по безжизнената земя, видя как почвата почерня и потоци гъста кал се засвличаха по склоновете.
Едва можеше да си поеме дъх.
— Гунт Мач! Какво… какво ще произтече от това?
„Дестраянт, не мога да дам отговор. Разгръщат се безсмъртни ритуали. Древна мощ се разтапя… разтваря се. Но какво значат тези неща? Какво се решава? Никой не може да каже. Бог е умрял, дестраянт, и вкусът на тази смърт е горчив, и ме изпълва със скръб.“
Калит видя как К’Чаин Че’Малле, стъписани за миг, подновиха настъпа си срещу най-високите позиции на колансийците. Видя как се вдигнаха защитниците да посрещнат Ве’Гат.
„Бог умира. А боят просто продължава и ние вливаме в дъжда собствената си кръв. Виждам историята на света — тук, пред мен. Виждам я цялата, век подир век. Всичко толкова… безполезно.“
Смях зад нея проряза глухия рев и Калит се обърна.
Синн се беше съблякла гола и цялата бе окъпана в кръв.
— Чистата е направила блестящ юмрук — рече тя. — За да спре изкачването. Гущерите не могат да пробият — мазнините им са зацапани от умора. — Очите й се вдигнаха към Калит. — Кажи им да се отдръпнат. Заповядай им да се оттеглят.
След това я подмина.
Имасс отстъпваха. Тежката пехота на Коланси натискаше напред през труповете им. С щитове и броня понасяха ударите на каменните оръжия. С железен меч, брадва и копие разкъсваха незащитената плът и от всички страни дъжд от кръв — вече изстинал и безжизнен — плискаше по земята.
Изтласкани зад останките на селото, силите на Имасс се свиваха, без да могат да задържат врага. Стягаха ги като в клещи от двете страни, в стремежа си да обкръжат все по-обърканите и безредни воини. Онос Т’уулан се мъчеше да удържи центъра на фронтовата линия: само той помнеше какво е да защитаваш тялото си — вече толкова уязвимо и крехко. Събратята му… бяха забравили. Нападаха, без да мислят да се защитят, и загиваха.