Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Страховит смях се надигна от джагътите, щом видяха появата им. Всеки от четиринадесетимата водеше групи Имасс и самите джагъти бяха като острови сред касапницата — никой не можеше да устои пред тях.
Но все пак бяха само четиринадесетима, а сражаващите се редом с тях Имасс продължаваха да падат, колкото и дивашки да се биеха.
Ловците К’елл удариха по вътрешния кръг и изтласкаха назад врага в яростен вихър. Изсипаха се на голото пасище и през загражденията, а след това заобиколиха и се врязаха в другия колансийски фланг, почти срещу теблорите.
В отговор на всичко това Старши Разводнен Фестиан вкара резервите си в бой. Четири легиона, близо осем хиляди тежка пехота, се понесоха като вълна срещу врага.
Горчив извор, осакатена от меч, посякъл лявото й бедро, лежеше сред купищата паднали братя и сестри. Имало беше атака — беше се изсипала като вълна върху нея, но вече виждаше, че е спряна, и врагът отново отстъпваше.
Не съществуваха спомени, които да се сравнят с този миг — това толкова кратко, тъй сладко време, когато отново бе вкусила дъха на живота, усетила бе мекотата на кожата си и влагата на сълзите в очите си — как бяха размътили гледката й, нещо, което бе забравила. Ако това бе да се живее, ако това бе реалността на тленното… не можеше да си представи, че някой, колкото и отчаян да е, изобщо би пожелал да го предаде. „И все пак… все пак…“
Кръвта продължаваше да вали — вече по-слабо и по-хладна по кожата й — но не предлагаше повече дарове. Усещаше как собствената й кръв, много по-топла, се излива от бедрото й и около него и животът — толкова свеж, толкова нов — бавно се изцежда.
По-добре ли беше това от неумолимия настъп през вражеските сили? По-добре ли беше, отколкото да избиваш стотици и хиляди, докато те не могат да се защитят срещу теб и безсмъртната ти раса? Не беше ли това всъщност възстановяване на равновесието?
Нямаше да скърби. Колкото и краткотраен да бе този дар.
„Познах го отново. А толкова малко са така щастливи. Толкова малко.“
Корабът „Смърт“ лежеше на една страна, окован в леда. Капитан Шурк Елале се надигна и изтупа снега от дрехите си. До нея Скорген Кабан Хубавеца, все още на колене, сбра шепа леден сняг и го натика в устата си.
— Лошо е за зъбите ти, Хубав — подхвърли Шурк Елале.
Той я погледна отдолу ухилен и тя въздъхна.
— Извинявай. Забравих, че са ти останали съвсем малко.
Принцеса Фелаш заситни към тях от другата страна на корабния нос, слугинята вървеше по петите й.
— Открих го — заяви принцесата през облака дим. — Наистина върви по този леден път и е разумно да предположим, след грижлива преценка на посоката на дирята му, че смята да стигне чак до Шпила. Под онзи крайно неестествен дъжд.
Шурк Елале присви очи и огледа това, което съвсем доскоро бе залив. Съживяването на Омтоуз Феллак бе дошло като юмрук, стоварен в слепоочието, и само тя бе останала в съзнание в последвалото развихряне на сила. Само тя бе видяла замръзването на морските вълни.
И само тя единствена бе видяла как Качулатия тръгна по него пешком.
Скоро след това над Шпила се бе развихрила буря и се изля пороен дъжд, който сякаш блестеше червен като кръв, докато се изсипваше над сушата.
Шурк Елале изгледа Фелаш.
— Принцесо… някакъв усет за съдбата на майка ви?
— Твърде много смущение в етера, уви. Изглежда — добави тя, замълча да дръпне от лулата си и се обърна към сушата, — че и на нас ще ни се наложи да минем по това окаяно ледено поле… и да се надяваме, че няма да започне да се троши много скоро, след като Омтоуз Феллак вече отново спи.
Скорген се намръщи.
— Моля?… Спи ли? Капитане, да не би да казва, че ще започне да се топи?
— Вече се топи, Хубав. Е, добре, дали да не побързаме тогава?
Но принцесата вдигна пълничката си ръка.
— Отначало си помислих дали да не последваме дирята на Качулатия, но това, изглежда, включва стръмно и несъмнено опасно изкачване. Следователно, бих ли могла да предложа алтернатива? Да ударим право на запад оттук?
— Не знам — отвърна Шурк Елале. — Половин ден ли ще похабим в обсъждането на това?
Фелаш се намръщи.
— А какво точно казах, че да предизвикам такъв сарказъм? Мм, капитане?
— Моите извинения, ваше височество. Това пътуване бе доста напрегнато.
— Едва ли е приключило, скъпа, и трудно бихме могли да си позволим да се оплакваме тепърва, нали?
Шурк Елале се обърна към Скорген.
— Приготви всичко. Наистина нямаме време за губене.