Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Сестра Благоговение стоеше високо над бойното поле, с фучащите около нея горещи и леденостудени ветрове, и гледаше как вражеските сили напират към войниците й, чакащи в траншеите и високите редути. С изливащата се от нея магия на Акраст Корвалайн държеше здраво тежката пехота на колансийците, без да оставя място за страх, и усещаше как настръхват, захранени от бойната й ярост. „Не се огъвай! Избийте ги всички! Не се огъвай!“ Щяха да удържат — трябваше — а след това Висш Разводнен Фестиан щеше да дойде, за да удари по фланга на К’Чаин и да нанесе дълбока смъртна рана на тези стари омразни врагове.
Изруга тихо, щом видя как стотици Ловци К’елл пробиха покрай високите каменисти скатове, за да щурмуват укрепените позиции на катапултите. Пред очите й екипите трескаво заобръщаха тежките оръжия. Успяха да хвърлят един залп и десетките метални пръти се врязаха в редиците на Ловците, преди те да стигнат подножието на хълма и да се понесат нагоре, размахали високо страховитите си мечове.
След като безпомощните екипи бяха избити и машините им натрошени на парчета, сестра Благоговение заличи сцената от ума си. Беше видяла да падат над десет Ловци К’елл и ако всяко укрепление постигнеше това или повече, щеше да е доволна. Разчиташе на изтощението — нямаше друг избор.
След като битката вече бе в разгара си, паниката й бе заглъхнала, макар все още да я побиваха тръпки от убийството на брат Усърдие. Все още не знаеше как е загинал и това продължаваше да я безпокои. Знаеше, че ако отпусне юздите на страха си, той ще я завладее. Човешките същества бяха подли и нагли — не трябваше да подценяват коварния им и измамен нрав. По някакъв начин го бяха ударили със собствената му сила. Бяха го удавили в порой от думи и тя не можеше да проумее как изобщо е възможно това.
Но в тази битка долу можеше да види само две човешки същества. „Яхнали Ве’Гат, в името на Бездната! Те ли командват? Не, не може да бъде. К’Чаин Че’Малле никога не биха се покорили на властта на хора. Винаги се командват от тяхната Матрона и от никой друг. Винаги е било така и така си остава.“
„Могъща Матрона обаче, след като е родила толкова много Ве’Гат. Остава скрита. Отбягва търсенето ми. Това само по себе си говори за впечатляваща мощ.“
„Но когато това свърши, когато армията й бъде унищожена, ще я намеря. Ще я изкормя. Този ден е последният дъх на К’Чаин Че’Малле. Други Матрони не са останали — сигурна съм в това. Сигурно са открили съюза, който сключих с На’Рук, и са дошли тук, за да потърсят мъст.“
„Нима съм дете, чиято ръка трябва да бъде плесната?“
„От четирите древни раси, коя винаги е била най-страховитата, ако не Форкрул Ассаил?“
Знаеше, че на далечни континенти има други Чисти. И след като силата на Акраст Корвалайн станеше ненакърнима тук, щеше да ги издири. Щеше да ги покани да споделят тази сила и прочистването щеше да започне не на шега. „Такова правосъдие ще развихрим, че…“
Мразовит въздух я лъхна в гърба и сестра Благоговение се извърна от полето на битката и прекоси платформата до страната с изглед към морето.
Това, което видя, я стъписа.
Заливът Коланси се изпълваше с лед. Планини, блеснали като смарагд и сапфир, се вдигаха от дълбините и тя зяпна, като видя как кипналата вода побелява, как всяка вълна замръзва на място. Перишките кораби, които бяха разбити, натрошени и погълнати от морето, сега изникваха отново, отломките оковани в лед… а имаше още кораби, погребани отдавна под наносите на морското дъно, които сега се надигаха към повърхността. Точно под нея прислонените галери и триреми на колансийците, вече стиснати от лед, започнаха да се трошат, корпусите се пръскаха. Звукът бе като хор от взривове, като от дървета, събаряни от ураганни ветрове.
Целият залив вече се бе превърнал в твърд лед, повърхността — безумен пейзаж от назъбени кристални върхове, цепнатини и равни ивици мръсен сняг. Мъгли изригваха от него и се надигаха на кипящи облаци.
Ледът започна да се надига все по-високо, да се накланя, да се протяга нагоре. Дигата и вълноломите на залива точно под нея изведнъж бяха заличени, разкъсани и натрошени… и докато ледът се местеше към подножието на Шпила, сестра Благоговение усети как камъкът потрепери под нозете й.
„Не може да бъде!“
„Омтоуз Феллак… кой Джагът дръзва да стори това? Не! Тях ги няма! Унищожени са… нито един Джагът не е останал, особено с такава мощ — щяхме да сме открили заплахата, щяхме да сме я премахнали!“
Шпилът под нея се разклати и сестра Благоговение се отдръпна от ръба, с разтуптени сърца и изтръпнали нозе. Залитна по платформата, върна се на предишната си позиция и погледна към бойното поле.