Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

БРАН

Пепелта се сипеше като мек и сив сняг.

Стъпваше меко по сухите борови игли и кафяви листа, към края на гората, където боровете оредяваха. Отвъд полята видя скованите мъртви грамади човешка скала на фона на вихрещите се пламъци. Вятърът духаше горещ и наситен с миризми на кръв и изгорено месо, толкова силни, че от устата му потече слюнка.

Но докато тази миризма ги теглеше напред, друга ги задържаше. Той подуши стелещия се над земята дим. „Човеци. Много човеци и много коне, и огън, огън, огън.“ Никоя миризма не беше по-опасна, дори твърдата и студена миризма на желязо, естеството на човешките нокти и твърда кожа. Пушекът и пепелта замъгляваха очите му, а в небето видя огромна крилата змия, чийто рев беше река от пламък. Оголи зъби и змията изчезна. Зад каменните зъбери пламъците гълтаха звездите.

През цялата нощ пращяха пламъците, а веднъж се надигна толкова силен рев и трясък, че земята под краката му затрепера. Кучета лаеха и скимтяха, и коне цвилеха в ужас. Вой пронизваше нощта: вой на човешка глутница, ридание и диви викове, смях и писъци. Никой звяр не беше по-шумен от човека. Той наостри уши и се вслуша, а брат му заръмжа. Крачеха под дърветата, а вятърът носеше из небето дим и въглени. След време пламъците взеха да се смаляват, а после съвсем се стопиха. Тази сутрин слънцето се вдигна сиво и опушено.

Чак тогава излязоха от дърветата и поеха крадешком през полята. Брат му затича до него, привлечен от миризмата на кръв и смърт. Застъпваха тихо покрай заслоните, направени от човеците от дърво, трева и кал. Много и много от тях бяха изгорели, и още повече бяха рухнали; други си стояха както преди. Но никъде не видяха, нито надушиха миризма от жив човек. Врани кълвяха мъртвите тела и литваха с грак, щом той и брат му се приближеха. Дивите псета се отдръпваха пред тях боязливо.

Под сивите каменни грамади цвилеше умиращ кон — мъчеше се да се изправи на счупения си крак, изцвилваше и рухваше отново. Брат му го обиколи, а след това разкъса гърлото му, а конят изрита немощно и подбели очи. Когато приближи до трупа, брат му се озъби и наостри уши, а той го плесна по муцуната с предната си лапа и го захапа за крака. Сборичкаха се край мъртвия кон, докато брат му не легна покорно по гръб и не отпусна опашка. Още едно ухапване по изпънатия врат и той започна да яде и позволи и на брат си да се нахрани, и облиза кръвта от черната му козина.

Онова тъмно място ги привлече отново, къщата с шепотите, където всички човеци бяха слепи. Усети по тялото си хладните й пръсти. Каменната й миризма бе като шепот в ноздрите му. Привличаше ги и те влязоха. Не му харесваше тъмнината. Беше вълк. Беше ловец, ловко промъкващ се хищник, и мястото му, с братята и сестрите му, беше лесът, където можеха да тичат на воля под звездното небе. Клекна, вдигна глава и зави. „Няма да ида — зави той. — Вълк съм. Няма да ида.“ Но мракът все така се сгъстяваше, докато не покри очите му и не запълни носа му, и не запуши ушите му, за да не може да вижда, да души и да чува, нито да тича, и сивите грамади изчезнаха, и мъртвият кон изчезна, и брат му изчезна, и всичко стана черно и безмълвно и черно и студено и черно и мъртво и черно и…