Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Оша носеше дългото си дъбово копие в едната ръка, а факлата в другата. На гърба й висеше меч, един от последните със знака на майстор Микен. Той го беше изковал за гробницата на лорд Едард, да пази духа му в мир. Но след като Микен го убиха и железните мъже пазеха оръжейната, беше трудно да устои на добрата стомана, дори това да значеше обир на гроб. Мийра си хареса меча на лорд Рикард, макар да се оплакваше, че е много тежък. Брандън взе този на съименника си — меч, направен за чичото, когото така и не познаваше. Знаеше, че ако се стигне до бой, няма да е от голяма полза, но все пак се чувстваше по-добре с оръжие в ръка.

Макар че всичко беше на игра.

Стъпките им отекнаха в сводестите крипти. Сенките зад тях погълнаха баща му, а сенките отпред заотстъпваха, разбулвайки други статуи: не, тези не бяха просто владетели, а старите крале на Севера. Носеха каменни корони. Торен Старк, Коленичилия крал. Едвин, Краля на пролетта. Теон Старк, Гладния вълк. Брандън Подпалвача и Брандън Корабостроителя. Джора и Джонос, Брандън Злия, Уолтън Лунния крал, Едерион Младоженеца, Ейрон, Бенджен Сладкия и Бенджен Горчивия, крал Едрик Снежната брада. Лицата им бяха сурови и силни. Някои от тях бяха направили ужасни неща, но всички бяха Старк и Бран знаеше историите им. Никога не беше се боял от криптите — те бяха част от родния му дом й от него самия, и той винаги беше знаел, че един ден също ще лежи тук.

Но сега не беше толкова сигурен. „Ако изляза горе, дали изобщо ще се върна някога тук? Къде ще съм, когато умра?“

— Чакайте — каза Оша, когато стигнаха до виещите се каменни стъпала, водещи нагоре към повърхността и надолу, в по-дълбоките нива, където на тъмните си тронове седяха още по-древни крале. Тя подаде факлата на Мийра. — Ще се изкатеря сама. — Известно време чуваха стъпките й, но после те взеха да затихват и накрая заглъхнаха съвсем.

— Ходор — каза нервно Ходор.

Бран сто пъти си беше повтарял колко мрази да се крие тук в тъмното, колко му се иска отново да види слънцето, да препусне на коня си през вятър и дъжд. Но когато моментът дойде, се уплаши. В тъмното се беше чувствал в безопасност: когато не можеш да видиш дори собствената си ръка пред лицето си, е лесно да повярваш, че враговете също няма да те намерят. А и каменните владетели му бяха вдъхвали кураж. Дори когато не можеше да ги види, знаеше, че са край него.

Като че ли изтече много време преди отново да чуят нещо. Бран вече беше започнал да се бои, че с Оша е станало нещо. Брат му се въртеше неспокойно.

— Искам вкъщи! — каза той високо.

Ходор закима и каза:

— Ходор.

После чуха стъпките и след няколко мига Оша се появи в светлината на факлата. Мръщеше се.