Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Вълците ядат — каза Джойен. — Но ти — не. Внимавай, Бран. Не забравяй кой си.

Много добре помнеше кой е: момчето Бран, сакатият Бран. „По-добре Бран зверчето.“ Чудно ли беше, че предпочита да сънува сънищата на Лято, вълчите сънища? Тук, в студената и влажна тъмнина на гробницата най-после се беше отворило третото му око. Можеше да стигне Лято, когато си поиска, а веднъж дори бе докоснал Дух и проговори на Джон. Макар че това навярно само го беше сънувал. Не разбираше защо напоследък Джойен все се мъчи да го върне. Бран се надигна на ръце и седна.

— Трябва да кажа на Оша какво видях. Тя тук ли е? Къде е отишла?

— Никъде, милорд — обади се дивата жена. — Но ми омръзна да се бутам слепешката в чернилката. — Той чу тупкането на петите й в камъка и обърна глава, но не видя нищо. Стори му се, че я помириса, но не беше сигурен. Всички вече воняха еднакво, а той нямаше носа на Лято, за да ги различи. — Снощи пиках на крака на някакъв крал — продължи Оша. — Или беше заранта, кой да ти каже? Спях, но вече се събудих. — Всички спяха много, не само Бран. Нямаха какво друго да правят. Да спят, да ядат и пак да спят, и понякога да си поприказват… но не много и само шепнешком, за всеки случай. На Оша щеше повече да й хареса, ако изобщо не говореха, но нямаше как да усмирят Рикон или да спрат безкрайното мърморене на Ходор: „Ходор, ходор, ходор.“

— Оша — каза Бран, — Видях, че Зимен хребет гори. — Вляво от себе си чуваше тихото дишане на Рикон.

— Сън — отвърна Оша.

— Вълчи сън — настоя Бран. — И го подуших. Нищо друго не мирише като огъня или кръвта.

— Чия кръв?

— Хора, коне, кучета, всичко. Трябва да излезем и да видим.

— Тази мършава кожа по мене е единственото, което си имам — каза Оша. — Тая сепия, принцът, ако ме спипа, ще ми я съдерат с бича.

Мийра напипа ръката на Бран в тъмното и стисна пръстите му.

— Аз ще отида, щом те е страх.

Бран чу шумолене на пръсти по кожа, после звук от стомана, удряща по кремък. После пак. Излетя искра и прихвана. Оша леко духна. Дългият светъл пламък се пробуди и се протегна като момиче на пръсти. Над него се рееше лицето на Оша. Тя вдигна над пламъка една факла. Бран примижа, когато смолата пламна и изпълни света с оранжевия си блясък. Светлината разбуди Рикон и той седна и се прозя.

Щом сенките се размърдаха, за миг изглеждаше сякаш и мъртвите са се надигнали. Лиана и Брандън, техният баща лорд Рикард Старк, неговият баща лорд Едвил, лорд Вилам и неговият брат Артос Неумолимия, лорд Донър и лорд Родуел, едноокият лорд Джонел, лорд Барт и лорд Брандън, и лорд Креган, който се беше сражавал с Рицаря на драконите. Седяха на каменните си столове, с каменните вълци в нозете им. Тук идваха те, когато топлината се изсипеше от телата им; тук беше тъмната зала на мъртвите, където живите не смееха да стъпят.