Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

„Няма никакъв шанс“ — помисли Джон докато гледаше как Каменната змия се скрива зад покрития със сняг зъбер, като малка черна буболечка, запълзяла по вълнистото бяло море.

Всяка нощ му се струваше по-студена от предишната и по-пуста. Дух не винаги оставаше с него, но не се и отдалечаваше много. Дори когато бяха разделени, Джон долавяше близостта му. Това го радваше. Полуръката не беше от най-разговорливите спътници. Дългата му плитка се полюшваше с движението на коня. Често яздеха с часове, без да си продумат дума, единствените звуци бяха скърцането на конските подкови по камъка и пронизителният писък на неспирния вятър. Когато спеше, не сънуваше: нито вълци, нито братята си, нищо. „Дори сънищата не могат да преживеят тук“ — казваше си.

— Остър ли е мечът ти, Джон Сняг? — попита Корин Полуръката от другата страна на треперливия огън.

— Мечът ми е валирианска стомана. Стария мечок ми го даде.

— Помниш ли думите на клетвата си?

— Да. — Такива думи човек трудно можеше да забрави. Изречеш ли ги веднъж, не можеш да ги отмениш. Променяха живота ти завинаги.

— Кажи ги отново с мен, Джон Сняг.

— Щом искате.

Гласовете им се сплетоха в един под вдигащата се луна, а Дух слушаше и самите планини им бяха свидетели.

— Нощта се сбира и започва моят страж. И няма той да свърши до смъртта ми. Аз няма да имам жена, земи не ще владея, след себе си деца не ще оставя. Няма да нося корони и слава няма да печеля. Аз ще живея и ще умра на своя пост. Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения. Обричам своя живот и честта си на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които идат.

Когато свършиха, се чуваше само тихото пращене на огъня и далечната въздишка на вятъра. Джон разтвори и сви изгорелите си пръсти, стиснал здраво думите в ума си, молейки се на бащините си богове да му дадат сила да умре храбро, когато дойде неговият час. Щеше да е скоро. Конете им бяха вече на ръба на изтощението. Джон подозираше, че този на Корин няма да издържи дори още един ден.

Въглените изтляваха.

— Този огън скоро ще загасне — каза Корин. — Но ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.

Джон нямаше какво да отвърне. Само кимна.

— Все още можем да им избягаме — каза Корин. — Или не.

— Не ме е страх да умра. — Не беше съвсем истина, но не беше и лъжа.

— Може би няма да е толкова леко, Джон.

Не го разбра.

— Какво искате да кажете?

— Ако ни настигнат, трябва да се предадеш.

— Да се предам? — Той примигна невярващо. Диваците не взимаха в плен мъжете, които наричаха „врани“. Убиваха ги, освен ако… — Те щадят само клетвопрестъпници. Като Манс Райдър.

— И теб.

— Не. — Той поклати глава. — Никога. Няма да го направя.

— Ще го направиш. Аз ти заповядвам.

— Заповядвате ми? Но…

— Честта ни не е по-скъпа от живота ни, докато владенията са в безопасност. Ти мъж ли си на Нощния страж?