Ръката на пророка [bg]

— Не, благодаря — отвърна Мари. — Не мога да остана много. — Френската студентка влезе и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Чух за злополуката в развалините на параклиса и дойдох да видя как сте.

Катлийн се трогна. Двете почти не се познаваха, но всички смятаха, че Мари е страхотно попълнение в екипа.

— Много мило от твоя страна, Мари. Добре съм.

Студентката присви тъмните си очи.

— Сигурна ли сте, доктор Филипс? Изглеждате…

— Размина ми се на косъм.

Мари се намръщи.

— На косъм? Този израз не го разбирам… Какво имате предвид?

Катлийн се засмя.

— Имам предвид срутването на пещерата. Че успяха да ме измъкнат.

Мари кимна. Последва неловко мълчание, по време на което студентката заразглежда стаята.

— Много е хубаво. Искам да кажа… стаята ви.

— Ами да, така е… Обичам камини.

Французойката се обърна към огъня.

— Това създава… Как е на английски? Уют?

Катлийн се усмихна и кимна.

Последва ново мълчание, накрая нарушено от Мари.

— Чух, че сте открили някакъв предмет?

— Да, златен кръст в същата пещера под…

— Златен кръст ли? Може ли да го видя? Археоложката се усмихна.

— Разбира се, в чантата ми е.

Извади келтския кръст и го подаде на студентката. Момичето ахна.

— Прекрасен е, нали?

— Определено — потвърди Катлийн и протегна ръка. Мари неохотно й го върна.

— Надписът. На хиберно-латински е, нали?

Катлийн кимна.

— Какво пише?

— Ние… Още не сме го превели. — Катлийн отиде при вратата и я отвори. — Тъкмо се канех да сляза и да го заключа в сейфа. Ще дойдеш ли с мен?

По лицето на студентката за миг плъзна нещо… този път не разочарование… навярно тъга… преди да бъде заменено от усмивка.

— Много ми харесвате, доктор Филипс. — Тя стисна ръката на Катлийн. — Благодаря, че ме приехте в експедицията.

— Професор Бушакур има отлично мнение за теб.

Лицето на Мари светна.

— Антоан е най-добрият преподавател в нашия университет. С него сме големи приятели. — Тя дълго гледа по-възрастната жена и накрая каза: — Трябва да тръгвам. — После излезе в коридора и заслиза по стълбището. Преди главата й да се скрие под площадката, спря и погледна назад.

— Какво има. Мари?

Французойката поклати глава.

— Нищо… Благодаря ви за отделеното време.

— Винаги имам време за студенти като теб.

Мари се усмихна мило и за миг на Катлийн й се стори, че ще каже още нещо. Тя обаче само й махна с ръка и продължи надолу по стълбището. Потропването на токовете й по дървените стъпала сякаш се разнасяше в такт с хлопането на брулените от вятъра клони по прозореца в коридора.