Папагалът на Флобер [bg]

«В своята творба авторът трябва да бъде като бог във вселената. Присъстващ навсякъде, но невидим.» Разбира се, подобно изказване сега се тълкува напълно погрешно. Вземете Сартр и Камю. Бог е мъртъв, казват ни те, а оттам и богоподобният романист. Всезнанието е непостижимо, човешкото познание е откъслечно и пристрастно, тъй че и самият роман трябва да бъде пристрастен и може да вмества само част от света. Това звучи не само прекрасно, но и логично. Ала така ли е? В края на краищата романът не е възникнал, когато се е зародила вярата в Бога; в такъв смисъл няма тясна връзка между онези писатели, които са вярвали изцяло във вездесъщия невидим автор, и онези, които са вярвали изцяло във вездесъщия невидим Създател. Позовавам се и на Джордж Елиът, а не само на Флобер.

За да сме по-точни, предполагаемата божественост на романиста от деветнайсети век е била само технически похват; а несигурността и незнанието на модерните писатели са също един изкусен ход. Когато съвременният разказвач се двоуми, твърди, че е несигурен, не разбира, лавира и изпада в заблуждения, дали тогава читателят наистина решава, че действителността е по-автентично предадена? Когато писателят предлага два различни завършека на своя роман (защо два, защо не сто?), дали публиката сериозно вярва, че й «предоставят избор» и че творбата отразява различните житейски изходи? Такъв «избор» никога не е истински, защото читателят е длъжен да възприеме и двата завършека. В реалния живот ние стигаме до решение (или решението стига до нас) и поемаме по един път; ако бяхме тръгнали по друг (както веднъж казах на жена ми, макар да смятам, че тогава тя не беше в състояние да оцени мъдростта ми), щяхме да се озовем на съвсем различно място. Романът с два завършека не отразява нашата действителност: той просто ни отпраща по две противоположни разклонения. Предполагам, че това е своего рода кубизъм. Добре, така да е, но нека не се заблуждаваме относно наличието на хитър трик.