![Папагалът на Флобер [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/5/papagalt-na-flober-bg-download.jpg)
Папагалът на Флобер [bg]
- Автор: Барнс Джулиан Патрик
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 9789547692862
- Переводчик: Димитрина Кондева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Папагалът на Флобер [bg]». Краткое содержание книги:
„В една епоха, която твърди, че за всеки проблем съществува решение, Барнс проявява смелостта и чувството за хумор да ни напомни, че има въпроси, на които няма отговор.“ Таймс
Как улавяме миналото? Как улавяме чуждото минало? Смирено и покорно четем, учим, питаме, запомняме; но ето че някакъв незначителен детайл преобръща представите ни. Флобер е бил гигант, така разправят. Извисявал се е над всички като едър и снажен галски вожд, но в действителност е бил само метър и осемдесет, така твърди самият той. Висок, но не исполин; всъщност бил е по-нисък от мен, а във Франция аз изобщо не стърча над другите като галски вожд.
И тъй, Гюстав е бил гигант със своите сто и осемдесет сантиметра — узнаем ли това, светът на миналото сякаш се посмалява в нашите очи. Гигантите не са били толкова високи. (Значи ли това, че джуджетата са били още по-малки?) Ами дебелите по-слаби ли са били? Сигурно при по-нисък ръст не им е бил нужен толкова огромен корем, за да имат охранен вид. Или са изглеждали още по-тлъсти, защото са били със сегашните търбуси, но с по-дребни тела? Как да узнаем такива малки, но важни подробности? Можем десетки години да се ровим в хроники, но от време на време безпомощно ще вдигаме ръце и ще обявяваме историята просто за още един литературен жанр: миналото е автобиографична проза, претендираща за достоверността на парламентарен документ.
У дома имам един малък акварел на Руан от Артър Фредерик Пейн (роден в Нюарк, графство Лестър, през 1831 г., творил от 1849 до 1884 г.). Това е изглед към града от църквата в Бонсекур: виждат се мостовете, островърхите кули на катедралата, реката, която се вие покрай Кроасе. Пейзажът е нарисуван на 4 май 1856 г. Флобер е завършил «Мадам Бовари» на 30 април 1856 г. в Кроасе, на онова място в картината, където мога да забуча пръст между две разлети, нищо неподозиращи акварелни петна. Толкова е близо и същевременно толкова далеч. Това ли е всъщност историята — любителски акварел, нарисуван от бърза, самоуверена ръка?
Не съм сигурен в представите си за миналото. Просто искам да зная дали дебелите хора тогава са били по-дебели. А лудите по-луди ли са били? В руанската психиатрия имало един пациент, казвал се Мирабо, който бил известен сред лекарите и студентите в «Отел Дийо» с невероятна способност: за една чаша кафе бил готов да се съвкупява с женски труп върху дисекционната маса. (По-безумен ли ни изглежда заради чашата кафе?) Един ден обаче Мирабо се показал страхливец:
Флобер пише, че се побоял да изпълни коронния си номер, като видял, че жената на масата е гилотинирана. Сигурно са му предложили две чаши кафе, още захар, глътка коняк? (Дали тази необходимост от лице, дори мъртво, доказва, че е малко по-нормален или обратното — още по-луд?)
В днешно време не се употребява думата луд. Ама че безумство! Малцината психиатри, които уважавам, винаги говорят за луди. Използвайте кратките, прости, истински думи. Умрял, казвам аз, или умиращ, както и луд, и изневяра. Не казвам покойник или поминал се, или той е пътник. (Пътник ли? И то нередовен? Сега пък нередовен… Няма ли си дума луд.) Не употребявам разстройство на личността или кръшкане, или много често взе да ходи при сестра си. Аз си казвам луд и изневяра, толкова. Луд звучи добре. Обикновена, точна дума — предупреждение, че лудостта, току-виж, потропала на вратата ни като пощальон. Ужасните неща също са обикновени. Знаете ли какво е според Набоков изневярата, върху която разсъждава в лекцията си за «Мадам Бовари»? «Това е един много шаблонен начин да се издигнеш над шаблонното.»
Всяка историческа справка на изневерите несъмнено би цитирала прелъстяването на Ема в препускащия фиакър: вероятно това е най-прочутата съпружеска измяна в прозата на деветнайсети век. Ще кажете, никак не е трудно за читателя да си представи какво става в този «разлюлян» фиакър, така детайлно описан отвън. Да, наистина. Но като нищо може и да се заблуди. Цитирам Дж. М. Мъсгрейв, карикатурист, пътешественик, мемоарист и викарий в Бордън, графство Кент, автор на «Свещеникът, перото и моливът, или Спомени и илюстрации от едно пътуване до Париж, Тур и Руан през лятото на 1847 г. с някои записки по земеделието и животновъдството във Франция» (изд. Ричард Бентли, Лондон, 1848 г.) и «Обиколка из Нормандия, или Скицирани сцени, герои и случки от една разходка през Калвадос» (изд. Дейвид Бог, Лондон, 1855 г.). На с. 522 от второто произведение преподобният Мъсгрейв посещава Руан — «френския Манчестър», както го нарича той — по времето, когато Флобер още вършее из своята «Бовари». Описанието на града включва следния пасаж: