Папагалът на Флобер [bg]

Тази мисъл раздразва доста хора. Но не е ли съвършено вярна? През последните сто години пролетариатът е усвоил преструвките на буржоазията; а пък буржоазията, вече не толкова уверена в своето надмощие, е станала още по-лукава и измамна. Е, това прогрес ли е?

Разгледайте един претъпкан ферибот, прекосяващ Ламанша, ако искате да видите съвременния кораб на глупците. Всички са се качили: пресмятат си печалбата от безмитните стоки; наливат се на бара само защото е безплатен; играят си с автоматите за плодове; обикалят безцелно палубата; чудят се как да минат метър на митницата; чакат следващото нареждане на екипажа, сякаш от това зависи дали ще прекосят Червено море. Не че ги критикувам, просто наблюдавам; и не съм сигурен какво ще си помисля, ако всички се наредят покрай перилата да гледат танца на лъчите върху водата и ако започнат да обсъждат морските пейзажи на Буден.

Между другото, и аз не съм по-различен. И аз се възползвам от безмитния магазин, и аз чакам нарежданията на екипажа. Друго искам да кажа: Флобер е бил прав.

Човекът на пейката продължава да хърка като паша. Взех си още едно уиски, нали не възразявате? Събирам смелост да ви разкажа за… какво? За кого? В мен напират три истории — една за Флобер, друга за Елън и трета за мен самия. Моята е най-проста — тя едва ли се свежда до нещо повече от убедително доказателство, че съществувам — и все пак ми е най-трудно да започна с нея. Жена ми е по-сложен случай и отвътре нещо ме човърка да ви разкажа за нея; но ще устоя. За да си оставя най-хубавото за накрая ли, както споменах по-рано? Не, по-скоро е точно обратното. Иска ми се да ви подготвя, преди да ви разправя нейния случай. С една дума, нека първо да ви втръсне от книги, папагали, унищожени писма и мечки, от възгледите на д-р Инид Старки и дори от идеите на д-р Джефри Брейтуейт. Книгите и животът не са едно и също, колкото и да искаме да е така. Историята на Елън е истинска и може би тъкмо затова ви разказвам най-напред тази на Флобер.

Очаквате да чуете нещо за самия мен? Така е в днешно време, дори при най-бегло познанство хората решават, че притежават част от теб. А проявиш ли неблагоразумието да напишеш книга, тогава банковата ти сметка, медицинският ти картон и семейните ти отношения безвъзвратно стават обществено достояние. На Флобер това не му е харесвало. „Творецът трябва да внуши на потомството, че никога не е съществувал.“ За вярващите смъртта унищожава личността и освобождава духа. Във всеки случай така е поне на теория. Разбира се, тя често се опровергава от практиката. Погледнете какво е станало със самия Флобер: един век след смъртта му Сартр, подобно на як морски спасител, в продължение на десет години му е правил изкуствено дишане; десет години отчаяно го е дърпал от небитието, само и само да го съживи и да го попривдигне на пясъка, за да му каже какво точно мисли за него.