Ключът [bg]

— Как го е направил? С лъжи, мамене и заплахи ли?

— Не знам. Така и не казаха. Но това е просто човешки интелект. — Мара погледна лаптопа. — Ами ако нещо е стотици, ако не и милиони пъти по-умно?

Карли отново погледна екрана и на лицето й се изписа тревога.

— Да се надяваме, че ще се окажеш по-добър пазач.

— Направих всичко възможно. В университета имах и допълнителни предпазни мерки. Докато Xénese беше затворено в Милипея Клъстър, го свързах с хардуер с апоптозни компоненти.

— Апоптозни?

— Програмирана смърт.

Карли погледна сияещото устройство на пода.

— Иначе казано, обкръжила си Xénese със смъртоносен ров, за да изолираш допълнително онова, което расте в него.

— Но вече не. — Мара погледна приятелката си, търсейки подкрепа за това решение. — Трябваше да извадя устройството от защитния кръг. Нямах избор. Не можех да рискувам програмата ми да попадне в неподходящи ръце.

Карли кимна.

— И ни даде шанс да научим какво се е опитвала да ни съобщи накрая.

Мара впери поглед в приятелката си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Аз… дължах на майка ти… на останалите… поне да опитам.

Петте жени от „Брусас“, които бяха отпуснали стипендията на Мара и завинаги бяха променили живота й, имаха специално място в сърцето й. Строгата тевтонска практичност на д-р Хана Фест. Милите обноски на професор Сато. Жизнерадостният хумор на д-р Руис. И разбира се, нейната довереница и изповедник Елиза Гуера, директорът на университетската библиотека. Мара беше прекарала безброй часове, често до късно през нощта с библиотекарката — в разговори, споделяне, смях.

„И цялата тази обич си отиде“.

— Трябваше да рискувам — повтори тя. — Заради всички тях.

Карли хвана ръката й. Топлината на дланта й беше окуражаваща.

— Аз бих направила същото. Както и мама.

Сълзите най-сетне бликнаха.

Карли я прегърна. Мара трепереше — и не само от утехата, която намираше в тези силни ръце.

— Трябваше да разбера истината — прошепна тя на приятелката си. — За това кой ги уби. И защо.