Играта на Ендър

Продължаваше да не участва в бойните занятия на армията и все така упорито работеше самостоятелно, сутрин с Петра и вечер с приятелите си. Към тях непрекъснато се присъединяваха още новобранци, но не за развлечение, а защото виждаха резултатите — момчетата ставаха все по-добри и по-добри. Ендър и Алей обаче запазиха водачеството си. Отчасти, защото Алей непрекъснато опитваше нови неща, което принуждаваше Ендър да измисля нови тактики, за да се справи с тях. Отчасти, защото продължаваха да допускат глупави грешки, които ги караха да вършат неща, които никой уважаващ себе си опитен войн не би дори помислил да извърши. Много от нещата, които опитваха, се оказваха безполезни. Но беше винаги много забавно, винаги вълнуващо, а и все пак някъде успяваха и знаеха, че това ще им е от полза. Вечерта бе най-приятното време от денонощието.

Следващите две сражения донесоха лесни победи за „Саламандър“. Ендър влезе пет минути след началото и остана незасегнат от разгромения неприятел. Започна да осъзнава, че армия „Кондор“, която ги бе победила, бе доста добра. „Саламандър“, макар и слаба колкото познанията на Бонсо по стратегия, бе една от добрите армии и се изкачваше твърдо в класацията, оспорвайки си четвъртото място с армия „Плъх“.

Ендър навърши седем години. Във Военното училище не си падаха много по дати и календари, но Ендър бе открил как да изпише датата върху плота на чина си и отбеляза рождения си ден. Училището също го отбеляза — взеха му мярка и му дадоха нова униформа на саламандър и нов костюм за бойната зала. Върна се в помещението, облечен с новите дрехи. Струваха му се някак си особени и широки, сякаш кожата му не прилепваше вече добре по тялото му.

Искаше да се поспре до леглото на Петра и да й разкаже за семейството си, за това, как обичайно се празнуваха рождените му дни, да й съобщи, че днес му е рожден ден, а тя сигурно щеше да му го честити. Но тук никой не казваше кога му е рожденият ден. Беше детинско. Рождени дни празнуваха хората на Земята. Торти и разни там глупави традиции. На шестия му рожден ден Валънтайн му бе направила торта. Блатовете за тортата не бухнаха и беше ужасно. Вече никой не умееше да готви и да прави сладкиши и беше истинска лудост от страна на Валънтайн да се захване с тази работа. После всички дразнеха Валънтайн заради тази торта, но Ендър си скри в бюфета едно парченце. След това му свалиха монитора и той замина и сега само знаеше, че парченцето е още там, купчинка мазна жълтеникава прах. Никой не говореше за дома и семейството си, не и сред войниците. Преди Военното училище не е имало никакъв друг живот. Никой не получаваше и никой не пишеше писма. Всеки се преструваше, че не му пука.

Но на мен ми пука, помисли си Ендър. Единствената причина, заради която съм тук, е някой бъгер да не простреля в окото Валънтайн, да не й пръсне главата като на войниците от видеофилмите за първите сражения с бъгерите. Да не й разполови главата с бластер, така че мозъкът й да потече като превтасало тесто, както се случва в най-противните ми кошмари, в най-противните ми нощи, когато се събуждам и треперя, но не отронвам нито дума, защото трябва да мълча или другите ще чуят, че тъгувам за семейството си и че искам да си отида у дома.