Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— А книгата? — запитах аз.
— Това го подразни най-много. Казах му, че францисканката е затворила книгата, за да скрие, че е забранена творба. „И коя според вас е тази творба?“, запита ме маестро Леонардо. „Може би Apocalipsis Nova, която вие познавате много добре“, отвърнах доста злъчно. Леонардо се настърви и тогава ни отправи предизвикателството. „Нямате никаква представа — каза той. Разбира се, че тази книга е важна. Колкото Библията и дори повече, но заради гордостта ви като теолог няма да я видите никога. — И добави: — Когато бъдещият син на херцогинята се роди, вече ще съм вписал тайните, взети от нея, в Тайната вечеря. И ви уверявам, че дори да са под носа ви, никога няма да ги разчетете. Това ще е величието на моята загадка. И доказателство за глупостта ви“.
19.
— Кога ще мога да видя Тайната вечеря! — попитах абата.
Бенедето се усмихна.
— Още сега, ако искате — рече той. — Тя е пред вас. Стига само да отворите очи.
В началото не знаех накъде да гледам. Единствената картина, която можеше да се види в миришещата на влага и прах столова, беше на Мария Магдалина, прегърнала основата на Христовия кръст. Тя се открояваше върху южната стена на залата и плачеше горчиво пред възторжения поглед на свети Доминик. Тази Магдалина бе опряла колене о триъгълен камък, върху който се четеше име, което никога не бях чувал: „Jo Donatvs Montorfanv P.“.
— Това е творба на маестро Монторфано — помогна ми в колебанието Бандело. — Творба богоугодна и хвалебствена, завършена преди почти две години. Но не е онази, която искате да видите.
Тогава абатът посочи противоположната стена. Историята с картата и с тайната книга ме беше впечатлила толкова, че почти не различавах онова, което виждаха очите ми. Цял куп дървени плоскости запушваше голяма част от северния ъгъл на столовата. И все пак оскъдната светлина, падаща в онзи ъгъл, ми позволи да различа нещо, от което се вцепених. Всъщност отвъд отрупаните сандъци и картони, между пролуките на голямото дървено скеле, опасващо стената от край до край, се очертаваше… друга стая! Трябваше ми известно време, за да осъзная, че това е илюзия. Но каква илюзия! Насядали по дължината на правоъгълна маса, подобна на банкетната трапеза, която привлече вниманието ми на влизане, тринайсет човешки фигури с живи и одухотворени лица и жестове сякаш играеха някаква театрална пиеса само за нас. Не бяха комедианти, да ме прости Господ; но бяха най-реалните и вълнуващи портрети на нашия Исус Христос и неговите ученици, които някога бях виждал. Наистина, някои от лицата не бяха довършени, сред тях и ликът на самия Назарянин, но целостта на картината почти беше постигната и… дишаше.
— Какво? Виждате ли я вече? Забелязахте ли какво има отзад?
Преглътнах, преди да кимна.
Отец Бенедето ме потупа леко по гърба, подканяйки ме с някакво загадъчно задоволство да застана по-близо до вълшебната стена.
— Приближете се, няма да ви ухапе. Това е дяволското творение, за което исках да ви предупредя. Изкусително като змията в Рая и също толкова отровно…
Не бих могъл да опиша с думи онова, което изпитах в онзи момент. Имах чувството, че съзерцавам някаква тайна сцена, застиналата картина на нещо, станало преди петнайсет века, което Леонардо бе успял да увековечи с невиждан реализъм. Тогава не знаех защо едноокият я нарича „дяволско творение“, след като тя приличаше на завет от самите ангели. Като пиян тръгнах изумен към нея, без да виждам къде стъпвам. С приближаването ми стената оживяваше все повече и повече. Исусе Христе! Изведнъж разбрах защо онази маса стоеше под скелетата: покривката, приборите за хранене, пръстените кани, големите кристални чаши и дори порцелановите блюда бяха подредени по същия начин два метра по-високо, на стената, и то не по-лошо от истинските. А учениците? Чии лица бе гледал за техните черти? Къде бе видял дрехите им?
— Ако искате, можем да се качим на скелето, братко Агустин, за да видите творбата по-отблизо. Не мисля, че маестро Леонардо ще дойде днес да нагледа работата си…