Удоволствието на краля
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Удоволствието на краля». Краткое содержание книги:
— Предадох предложението на краля. Обаче не съм казвал, че съм се съгласил.
— Тогава…
— Аз обичам Джоана! И възнамерявам да се оженя за нея.
— О! — прошепна Даниел, без да отделя очите си от него. После преглътна с усилие. — Аз съм добре. Ще ме пуснете ли… ако обичате.
Той така и направи, но продължи да я поддържа с една ръка, докато се увери, че тя действително може да стои сама.
Даниел тутакси се отдръпна. Вирна брадичка, вдигна глава и изрече съвсем тихо и с достойнство:
— Не съм докосвала седлото ви.
След това се извъртя на пети и забърза към останалите.
Ейдриън я последва. Дейлин светкавично слезе от коня си, за да предложи помощта си на момичето.
Тя обаче не се нуждаеше от помощ. Яздеше голямата дореста кобила откакто се помнеше и никога не се бе нуждала от помощ да скочи върху гърба й. Въпреки това се усмихна на оръженосеца и прие подкрепата му. А после сведе поглед и благодари с нежен глас.
Дейлин се изчерви толкова силно, че луничките му изчезнаха.
От каруцата с припаси донесоха друго седло. Маклаклън затегна собственоръчно каишката му и даде знак с ръка, че пътуването продължава.
Колко странно! Тя бе признала доброволно толкова много неща. И изведнъж днес…
Днес се бе отнесъл с нея като с дете и въпреки това бе отрекла да има нещо общо с инцидента. Е, така или иначе отдавна му се искаше да постъпи точно по този начин. Така че нямаше намерение да се чувства виновен.
Даниел вече гледаше да стои по-далеч. След известно време го настигна Дейлин и започна да язди непосредствено след него, но Ейдриън предпочиташе да бъде сам и го изпрати напред, за да провери дали пътят е чист.
Скоро оръженосецът извика:
— Милорд! — Бе пребледнял и червените му коси бяха разрошени от вятъра. — Милорд, трябва да се връщаме! Насам са тръгнали монаси, натоварили цяла каруца с умрели от чума!
Маклаклън се надигна на седлото и погледна назад към хората си. Каква ирония. Рицарите и благородниците рядко отстъпваха път някому, но чумата можеше да ги накара да се разбягат като отчаяни гризачи.
— Изтеглете каруците далеч от пътя и влезте дълбоко в гората! — нареди той.
След това обърна Матю и тръгна назад покрай виещата се като змия колона, за да се увери, че всички са го чули и ще се подчинят. Точно бяха освободили стария римски път, когато зърна първите монаси. Те се появиха иззад завоя и размахваха гърненца, от които се носеше дим от тамян, както за да предупреждава хората отдалеч, така и за да неутрализира донякъде ужасната воня на смъртта.
— Мили Боже! — прошепна младият мъж и се прекръсти.
Мъртвите тела бяха натрупани едно върху друго — някои полуголи, други напълно облечени, сякаш бяха поразени по време на работа. Дребни благородници бяха преплели крайници със селяни, работници и фермери. Маклаклън гледаше, обзет от безкрайно състрадание. И тогава се сети, че е отговорен за една своенравна млада дама. Затова побърза да обърне коня си и да я последва сред дърветата.
Не се наложи да търси дълго. Даниел се намираше съвсем наблизо. Бе слязла от кобилата и се взираше в същата посока, в която бе гледал само допреди миг и той самият. Очите й изглеждаха по-смайващо зелени от обикновено, тъй като лицето й беше пребледняло като платно и създаваше още по-ярък контраст с абаносовите й коси.
Младият мъж скочи пъргаво от Мат, хвана я за раменете и я привлече към себе си.
Изненадващо тя не се възпротиви. Но не се и обърна, за да се скрие от ужасната гледка. Усети, че трепери.
— Не гледайте!
В този момент му се стори невероятно уязвима.
Очевидно бе забравила за миг, че двамата са непримирими врагове. Усети колко я боли и му се прииска да я предпази.
— Не гледайте!
Даниел поклати глава.
— Това не е първата ми среща с чумата. — Продължаваше да трепери. Без да се съпротивлява срещу опората на ръцете му, тя му напомни: — Видях как умира майка ми…
Тогава се изплъзна от обятията му, отпусна се на колене, прекръсти се и се моли, докато монасите отминаха с тежкия си мъртвешки товар.
Настана тишина. Слънцето грееше, прохладният ветрец се шмугваше игриво между листата на дърветата. Местността отново се огласи от песента на птиците.
И тогава като че ли всички заговориха наведнъж.
— Не би трябвало да дишаме! — извика един от въоръжената охрана от Гаристън.
— Как да не дишаме, човече! Ти да не си се побъркал, а? — отвърна друг.
— Да тръгваме бързо, милорд! — обърна се Дейлин към Ейдриън.
— Да, милорд — съгласи се доктор Кутен. — Черната смърт не може да бъде спряна нито от рицарски доспехи, нито от благородническа коприна, атакува където й скимне. Единствената защита, за която знам, е да стоиш по-далеч от нея. Може да прозвучи жестоко, но нека побързаме, а щом пристигнем в Гаристън, ще се погрижим да не пускат други вътре!