Господарят на светлината [bg]

Отблизо тътенът на барабаните бе направо оглушителен, в него имаше нещо хинпотизиращо, този ритъм ставаше все по усложнен, коварно унасящ. С наближаване на полунощ прозвучаха първите славославящи песнопения, следвайки ритъма на барабаните и ту затихваха, ту се усилваха, оплитайки в невидима мрежа хорските мисли.

Изведнъж всичко утихна, защото съпроводен от своите монаси облечени в жълти раса, на полето се бе появил сам Просветленият. Монасите отметнаха назад своите качулки и насядаха със скръстени крака право на земята. И отново въздухът и умовете на зрителите се изпълниха с тътенът на барабаните и песнопенията на богомолците.

Когато се появиха актьорите, превърнати в гиганти от многопластния грим и съпроводени от звъна на завързаните за прасците им звънчета, посрещнаха ги не с аплодисменти, а със заострено внимание. Танцьорите катхакали бяха прославени надалеч, учеха се от съвсем малки на акробатика, както и на изпитани от времето образци на класически танци, познаваха те и деветте различни движения на шията и очите, стотиците положения на ръцете, необходими за да се пресъздадат на сцената древни епични предания за любов и сражения, за стълкновения между богове и демони, за героични двубои и кървави предателства и измени. Музикантите гръмко рецитираха строфи от сказанията за подвизите на Рама и братята Пандави, а в същото време актьорите мълчаливо ги възпроизвеждаха на сцената. Изрисувани в червени, или зелени цветове, с черни или бели маски, те се носеха през полето с развети дрехи, а огледалата над главите им блестяха като ослепителни златни ореоли под светлините на лампите. От време на време някоя от тези лампи блесваше ярко или угасваше съскайки и тогава тези ореоли се преливаха в най-различни неземни или земни оттенъци, обърквайки напълно смисъла на преданията и заставяйки самите зрители да се почувстват рожби на илюзията, а единствено реални в този свят бяха колосалните фигури, които танцуваха своят циклопски танц.

Танците обикновено продължаваха до зори и приключваха с първите лъчи на слънцето. Малко преди зазоряване, обаче, от града пристигна един от жълторасите монаси, проправи си път през тълпата и прошепна нещо на ухото на Просветления.

Буда понечи да се надигне, после изглежда промени намерението си и се намести отново. Той даде кратко нареждане на монаха, който кимна и се отдалечи.

На пръв поглед все така невъзмутим, Буда отново насочи вниманието си към сцената в полето. Един от наблизо седящите монаси забеляза, че потропва с пръст по земята, но реши че вероятно следи ритъма на музиката, тъй като общоизвестно бе, че Просветленият стои над такива неща като нетърпението. Когато драмата свърши и Сурия-слънцето украси в розово Небесата над източния пръстен на света, тълпата се изправи, сякаш отърсила се от вълшебен и страшен сън, на който бе присъствала зад пределите на нощта.

Буда и последователите му поеха незабавно към града. Без да спират никъде за почивка, те пресякоха целия Алундил с бърза, но изпълнена с достойнство крачка.