Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
„Все още съм графиня на Ур“, мислеше тя, „галеница на Ричард и богата владетелка на замък.“
— Студено ми е и цялата съм мокра, господине! — осведоми го тя с рязък тон.
— Простете, госпожице! — с пресилено дълбок поклон отвърна той. — Но тази вечер става дума за нещо много повече от вашия комфорт.
— Аз съм графиня на Ур с прастаро потекло…
— Вие сте капризно дете — прекъсна я той, — което се опитва да върти краля на пръста си. Още преди години е трябвало да ви омъжи за някой състоятелен барон, за да не примамвате мъже като Дьо Ла Вил.
— Не съм дете, господине! — възмутено се възпротиви тя. — Не си правете илюзии!
А сега какво? Опитът да го постави на мястото му не й помогна много. Наистина я бе избавил от Дьо Ла Вил, но малко или много тя бе негова пленница, което никак не й допадаше.
— Високият ми ранг трябва да ви е добре известен, иначе не бихте дошли тази нощ. Но тъй като мога да ви се доверя толкова малко, колкото и на негодниците, нападнали замъка ми, искам да се сбогувам с вас. — Тя пъхна нозе в стремената и големият жребец, свикнал да се подчинява на ездача си, препусна между дървета. Младата жена вече мислеше да се поздрави с успешното бягство, когато до слуха й достигна тихо изсвирване.
Жребецът изненадващо спря и този път Кет се претърколи през главата му, строполявайки се по гръб върху мекия мъх, с който бе покрита земята. Очевидно загрижен, конят се наведе към нея и черната муцуна подуши лицето й.
— Проклятие! — изфуча тя по посока на коня. Падането бе изкарало въздуха от дробовете й, така че трябваше да мине известно време, преди отново да успее да си поеме дъх. След това опита да се изправи, но не успя. Тежък кожен ботуш бе застъпил мръсните, разкъсани поли на нощницата й.
Със стиснати зъби Кет се бореше със страха, постепенно започнал да я обхваща. Едва сега осъзна забележителния ръст на непознатия и ширината на мускулестите му рамене.
Какъв опасен човек… Навярно бе наполовина луд, а отгоре на това и много разгневен. Той се наведе, подпрял лакът на коляното си.
— Значи се отблагодарявате на спасителя си, като се опитвате да му отмъкнете коня? Колко неучтиво, госпожице! — той отстъпи края на нощницата и сграбчи ръката й, помагайки на Кет да се изправи на крака.
— Ако наистина съм неучтиво и ужасно своенравно дете, защо тогава ме спасихте?
Той я пусна, приближавайки се към коня си.
— Няма да се омъжите за Дьо Ла Вил, а за един друг мъж. Такава е волята на краля.
Кет затаи дъх.
— На краля?
— Точно така, госпожице.
— Ричард е в Светите земи.
— Вярно. Но той ви е избрал съпруг.
Очевидно при опита си да разколебае принц Джон неволно бе налучкала истината. Ричард искаше да я омъжи за рицар, за да го възнагради за вярна служба по време на похода.
— И кой е годеникът ми? — попита тя, високо вирнала брадичка.
— Дамиан Монджой, граф Клифърд.
— Какво? — прошепна тя. — Дамиан Монджой, граф…
Тя пристъпи към него и толкова силно го удари с юмрук в гърба, че пръстите я заболяха. Непознатият гневно се извърна.
— Лъжец! — обвини го тя, изненадвайки се от ледения страх, каращ я цялата да трепери. Монджой! Твърде живо си спомняше сцената в гората, когато я бе напердашил като малко дете. Този отвратителен, омразен, арогантен нормандец! „Не“, опитваше се сама себе си да убеди тя. „Може и да е ужасен, но не толкова, колкото Дьо Ла Вил.“ Но без съмнение би очаквал от жена си безусловно подчинение, както и някои други неща. Със свито сърце тя си спомни за силното му тяло, което бе усетила толкова плътно до своето, за чувствената му усмивка…
Кет прогони тези мисли. Не ставаше дума за някои брачни задължения, каквито бе очаквала, а за загуба на свободата й. А госпожица Зелени ръкави трябваше да бъде свободна. Това Монджой никога нямаше да разбере. Той не бе видял онова момче в гората с отсечена ръка, от която блика кръв.
Кет категорично поклати глава. Започна да удря с юмручета по стоманената ризница на непознатия рицар, докато той, ругаейки, не улови китките й.
— Вие сте съучастник на Монджой! — упрекна го тя, без да обръща внимание на болезнената хватка. — Не сте по-различен от негодниците, които тази нощ трябваше да свършат мръсната работа вместо Дьо Ла Вил.
— Госпожице, аз уважавам краля, себе си и никой друг — гневно отвърна той, отблъсквайки я от себе си. Бе развързал седлото и сега го вдигна от гърба на послушния жребец. След това се отдалечи, оставяйки я в мрака. Какво целеше? Кет присви очи и видя сред дърветата очертанията на сламен покрив. Дори на дневна светлина колибата бе едва забележима, а нощем — почти невидима.