Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Понякога идвам тук — каза след малко жената, повече на себе си, отколкото на Халифа, размествайки стеблата със сбръчканите си пръсти. — Мохамед няма гроб като хората. Просто го хвърлиха в една яма до затвора. Много ми е далеч да ходя до Кайро. Затова идвам тук. Не знам защо. Сигурно… защото той един вид умря тука.
Гласът й беше спокоен, необвиняващ, което накара Халифа да се почувства още по-зле. Той се размърда неспокойно и запремята някаква монета в джоба си.
— Оставям ги и за онази стара жена — продължи тя. — Вината не е нейна, нали? Тя не обвини Мохамед.
Подредбата на цветята я удовлетвори и тя се изправи, за да си ходи. Халифа пристъпи още една крачка към нея.
— Как са децата? — побърза да я попита, внезапно разтревожен, че разговорът може да приключи.
Жената сви рамене.
— Мансур започна работа като механик. Абдул току-що завърши училище. Фатма се омъжи и чака бебе. Премести се в Армант. Мъжът й работи във фабриката за бастуни.
— Ами ти? Ти…
— Дали съм се омъжила отново ли? — Тя го погледна уморено. — Мохамед е моят съпруг. Може да не беше добър човек, но все още е мой съпруг.
Бялата чапла стигна до входа и влезе в залата, като въртеше глава насам и натам. Тънките й като куки крака се издигаха и стъпваха със сдържаната ритмична деликатност на балерина. Стигна на метър от жената и продължи по пътя си.
— Той не го е направил, знаете го — каза тихо Нут. — Беше взел часовника, което е лошо. Много лошо. Но не е убивал жената. И не й е взимал портфейла. Не й е взимал портфейла.
Халифа се взираше в пода.
— Знам. Съжалявам…
Тя проследи с поглед чаплата, която крачеше между колоните.
— Ти беше единственият свестен сред тях — прошепна тя. — Единственият, който можеше да му помогне. Но…
Въздъхна и се обърна да си ходи. Направи няколко крачки и пак го погледна.
— Парите ми помогнаха. Не могат да ми го върнат, но ми помогнаха. Благодаря ти.
Халифа я погледна объркано.
— Аз не… какви пари?
— Парите, които ни изпращаше. Знам, че си ти. Ти беше единственият свестен.
— Не съм… какви пари? Нищо не разбирам.
Тя погледна през рамо сгъстяващите се сенки в дъното на залата, очите й бяха сухи и празни — очите на човек, изгубил всякаква надежда.
— Всяка година. Точно преди Еид ел Адха. Идват с писмо. Без бележка, без име, без нищо. Триста египетски лири в банкноти по сто. Винаги в банкноти по сто. За пръв път дойдоха, след като Мохамед се самоуби, и идват досега. Всяка година. С тях успях да изуча децата, с тях оцеляхме. Знам, че си ти. Въпреки всичко си свестен човек.
Тя го погледна, обърна се и излезе от храма.
Йерусалим
На път за дома си от стария град Лейла се отби в хотел „Йерусалим“, за да пийне и хапне с приятелката си Нуха.
Красива сграда в отомански стил близо до долния край на улица „Наблус“, собственост на палестинци и управляван от палестинци, с хладни каменни помещения и тераса с асма, хотелът беше част от живота й, откакто се помнеше. Тук се беше запознала с редактора на „Ал Айям“ Низар Сюлейман, който пръв й беше дал работа като журналистка; тук беше намирала информация за някои от най-добрите си статии; тук беше изгубила девствеността си (на деветнайсет години с един френски журналист, който пушеше цигара от цигара, сковано и недотам приятно изживяване, след което се чувстваше омърсена и объркана). И, разбира се, именно в хотел „Йерусалим“ се бяха запознали родителите й и, ако се вярваше на майка й, тук беше зачената и самата Лейла.
— Онази вечер имаше ужасна буря — разказваше след това майка и. — Гръмотевици, светкавици, дъжд като из ведро. Целият свят щеше сякаш да се сгромоляса всеки момент. Понякога си мисля, че затова си такава.
— Каква, мамо?
Майка й се беше усмихнала и не бе казала нищо повече.
Родителите й бяха необичайна двойка — обичащо забавленията момиче от най-обикновено семейство от средната класа от Кеймбридж и десет години по-възрастният мълчалив лекар, посветил всяка секунда от живота си на грижата и благополучието на сънародниците си палестинци.
Бяха се запознали през 1972-ра на сватбата на общ приятел. Александра Бейл, както се казвала тогава майка й, току-що била завършила университета и работела като учителка на доброволни начала в девическото училище в източен Йерусалим, без да има особено ясна представа какво ще прави оттук нататък с живота си. Мохамед Фейсал ал Мадани живеел в ивицата Газа, където имал лечебница в бежанския лагер Джабалия, и по четиринайсет часа на ден, седем дни в седмицата се грижел за населението на лагера.
— Очите му ме плениха — спомняше си майката на Лейла. — Бяха толкова тъмни, толкова тъжни. Като кладенец с черна вода.