Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Във времена като тези трябва да се държим един за друг, Барух — каза му човекът от правителството. — Въпреки че ще има сериозен международен натиск, най-вече от Европа и от ООН.
— Майната им — отговори Хар Цион. — Те не правят нищо. Никога не са правили. Червеи такива.
Затвори й постоя загледан на изток към хълма Скопус и Университета по иврит. Арабски автобус бавно изкачи стръмната улица „Бен Адая“, пухтейки с ауспуха си. Хар Цион се прибра в къщата, слезе по стълбите, влезе в една стая на втория етаж и затвори вратата.
Двамата с Ави щяха да излязат по-късно, само нещата отвън да се успокояха малко, за да се измъкнат без много неприятности. Така ставаше при тези акции: поставяше началото, организираше нещата и осигуряваше максимална охрана, след което оставяше работата на други, които да ръководят същинското заселване, ликвидирането на всички следи от предишните собственици и подмяната им с нова еврейска идентичност. За него имаше по-важна и неотложна работа — интервюта, срещи, работата му в Кнесета, Ал Мулатам.
Превъртя ключа в ключалката, отиде до кепенците, за да провери дали са плътно затворени, след което бавно и сковано започна да си сваля дрехите. На отсрещната стена имаше потъмняло и напукано огледало. Хар Цион се съблече гол, застана пред него и се вгледа в отражението си. От врата надолу кожата му бе като съшита от червени, кафяви и розови кръпки, лъскави като стъкло, без никакви косми, наподобяващи по-скоро пластмаса, отколкото истинска кожа. Огледа се от горе до долу с леко изненадано изражение, сякаш след петнайсет години и сто операции по присаждане на кожа още не можеше да повярва на какво прилича.
Противотанкова мина, Южен Ливан. Това беше причината. Груба работа, импровизирана. Повечето пъти дори не избухваха. Хъмвито им беше стъпило отгоре й и се беше взривило, поглъщайки всички вътре в изпепеляващо кълбо от огън.
— Никаква надежда — бяха казали военните лекари, когато им го докараха. — Мъртъв е.
Но той не беше мъртъв. Беше оцелял, вкопчвайки се в живота с отчаяна решителност, като човек, увиснал на ноктите си на ръба на пропаст. Болката беше невероятна, седмици наред, месеци, болка, спрямо която всяка друга болка беше изтънчено удоволствие, болка, която го разкъсваше клетка по клетка, атом по атом, докато не оставаше нищо друго, освен болка; той беше болка, същество, образувано от най-интензивна първична агония в най-чистата й форма. Но беше издържал, крепен от непоклатимото убеждение, че Господ иска от него да оцелее. И от яростта. Не за онова, което се беше случило с него, въпреки че то беше достатъчно лошо, а заради по-малкия му брат, заради любимия му Вениамин, който беше заедно с него в хъмвито и който беше загинал при взрива. Мъртъв, смелият Вениамин.
Продължи да се взира в огледалото едновременно отвратен и очарован от разликата между тъканта на главата и лицето му, която по някакво чудо беше избегнала пораженията на огъня, и шарения лъскав калейдоскоп на всичко отдолу. След това изръмжа, взе туба с крем от масата, изстиска малко на дланта си и започна да го втрива в кръпките по ръцете и тялото си.
Налагаше се да извършва този ритуал по пет пъти дневно. Кожата трябва да се поддържа влажна, така му бяха казали лекарите. Мека и еластична. Иначе щеше да се стегне около тялото му като усмирителна ризница и да се сцепи при всяко рязко или силно движение. Затова се наложи да се откаже от активната служба и да приеме кабинетна работа във военното разузнаване. Защото ритуалът не можеше да бъде отлаган; и един пропуснат сеанс щеше да накара кожата му буквално да се разпори по шевовете.
Втри бадемовобялата течност в раменете, гърдите и корема си, премина надолу към пениса и тестисите, спаружени плодове, висящи от покритата с белези кожа, представлявала някога слабините му. „Имате ли деца?“ — бяха го попитали лекарите. Когато отвърна отрицателно, те тъжно бяха поклатили глави. Вече нямаше шанс. Всичко вътре беше съсипано. Беше празен. Неспособен да създаде живот. Бяха убили не само брат му, но и децата му. Бъдещето му. Бъдещето, за което толкова често бяха мечтали с жена му Мириам.
Вениамин, собствените му деца, собствената му плът, а преди три години и Мириам, от рак — всичко му бе отнето, обелено като кора от дърво, след което не остана нищо друго, освен вярата, яростта и страната. Израел. Сега той беше неговото семейство. И отмъщението. Зовът му за мъст срещу арабите и гоим, и антисемитите по целия свят. И той щеше да даде всичко от себе си, за да оцелее Израел.