Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Тази автобиография се превъртя през главата на Лейла, докато гледаше в очите мъжа пред себе си, с облечените му в ръкавици ръце, посивяваща коса, бледо и брадясало квадратно лице като покрит с мъх гранитен куб. Наоколо репортерите продължаваха да крещят въпросите си и да размахват диктофони.
— Господин Хар Цион, приемате ли, че с окупацията на тази къща нарушавате закона?
— Вярвате ли, че е възможно някакво споразумение между израелци и палестинци?
— Бихте ли коментирали твърденията, че постъпките ви имат мълчаливото одобрение на министър-председателя Шарон?
— Вярно ли е, че искате да унищожите Купола на скалата и отново да изградите на негово място Храма?
Хар Цион отговаряше на въпросите един по един, прибрал сковано ръце до тялото си, повтарящ отново и отново с ниския си дрезгав глас, че това не е нито окупация, нито заселване, а по-скоро освобождение, възвръщане на земята, принадлежаща на евреите по божествено право, и продължи така двайсет минути, след което даде знак, че няма какво повече да каже, и се обърна, за да влезе в къщата. Точно в този момент Лейла пристъпи напред и изкрещя подире му:
— През последните три години членовете на „Шаялей Давид“ тровиха палестински кладенци, рушиха палестински напоителни системи, изсичаха палестински овощни градини. Трима членове на вашата организация бяха изпратени поотделно в затвора за убийства на мирни палестински граждани, включително заради случая, когато единайсетгодишно момче бе пребито до смърт с дръжка на кирка. Самият вие одобрихте деянията на Барух Голдщайн и на Игал Амир. Дали не сте просто израелският Ал Мулатам, господин Хар Цион?
Хар Цион застина на място, след което се обърна бавно към журналистите, намери с поглед лицето на Лейла и прикова очи в нейните. Погледът му беше тежък и гневен, въпреки че в него проблесна и още нещо, почти веселие, сякаш двамата играеха някаква известна само на тях игра.
— Бихте ли обяснили, госпожице Ал Мадани — изплю той името й, все едно му горчеше, — защо, когато арабин убие двайсет мирни граждани, той бива наричан жертва, а когато един евреин защитава себе си и семейството си, бива заклеймяван като убиец?
Лейла безстрашно издържа на погледа му.
— Значи подкрепяте непровокираните убийства на мирни палестински граждани?
— Подкрепям правото на моя народ да живее в мир и безопасност на земята, която му е била дадена от Господ.
— Даже ако това означава системен тероризъм?
Хар Цион се намръщи. Останалите журналисти ги гледаха внезапно замлъкнали, погълнати от дуела им.
— В този регион на света има само едни терористи и те не са евреите. Макар това да не става ясно на хората, които се информират само от вашите статии.
— Вие не наричате убийството на дете тероризъм?
— Наричам го нещастен случай по време на война, госпожице Ал Мадани. Но не ние започнахме тази война. — Той замълча за миг, без да сваля поглед от нея. — Макар да е сигурно, че ние ще я приключим.
Хар Цион се обърна и влезе в къщата.
— Кучка — изсъска един от последователите му вътре. — Някой трябва да я застреля.
Хар Цион се усмихна.
— Сигурно. Но още е рано. Даже тя може да ни е от полза.
Луксор
Халифа обичаше руините на храма в Карнак, особено на свечеряване, когато тълпите оредяваха и залязващото слънце обливаше целия комплекс с меко златисто сияние. „Ипут Исут“, така го бяха наричали древните — „най-почитаното място“, и Халифа разбираше защо, тъй като тук наистина имаше някаква магия, град в руини, увиснал по средата между небето и земята. Идването тук винаги го успокояваше и разведряваше, като че го пренасяше в друго време и на друго място, и всичките му неприятности оставаха назад.