Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Но не и днес. Днес монументалните статуи и покритите с йероглифи стени го оставяха равнодушен. Почти не ги забелязваше, толкова погълнат бе от мислите си. Мина през първите и вторите пилони и влезе в гората от колони на голямата хипостилна зала, без дори да хвърли поглед около себе си.
Беше почти пет следобед. По заповед на началник Хасани беше изгубил почти целия си ден в Зимния дворец да се занимава с някаква възрастна английска туристка, която беше заявила, че са й откраднали бижутата. Двамата със Сария в продължение на три часа разпитваха целия персонал на хотела, преди старицата най-после да си спомни, че изобщо не си е взела накитите в Египет. „Дъщеря ми каза да ги оставя, за да не ми ги откраднат. Нали разбирате, в арабските държави…“
След като свърши, се върна в участъка, където стоя сам зад бюрото си, пуши цигара от цигара, драска в бележника си и мисли за Пиет Янсен и Хана Шлегел и срещата с началник Хасани, прехвърляйки отново и отново събитията в ума си. След час стана и отиде в архива в мазето, за да извади папката по случая „Шлегел“. Знаеше, че трябва да го остави на мира, но просто не можеше да се спре. В архива обаче го посрещна поредната мистерия. Папката я нямаше никъде. Госпожица Зафули, възрастна стара мома, която пазеше миналите случаи на управлението, откакто Халифа си спомняше — откакто изобщо някой си спомняше, — беше претърсила цялото мазе, но безуспешно. Досието беше изчезнало.
— Не мога да си го обясня — беше измърморила тя. — Просто не мога да си го обясня.
Халифа излезе от архива по-разтревожен отвсякога и без дори да се замисля, хвана такси до Карнак, не толкова, за да си разведри мислите, защото това бе мястото, където Хана Шлегел е била убита, а оттам и защото бе някаква фокусираща точка за всичките му съмнения и тревоги.
Мина през голямата хипостилна зала, колоните й във форма на папирусови тръстики надвисваха над главата му като дънери на секвои, и излезе през портата в южната стена. Наближаваше краят на работното време и туристическата полиция вече подкарваше посетителите към основния изход. Един полицай се приближи към Халифа, размахвайки показалец, но детективът му показа картата си и му позволиха да продължи.
Защо Хасани беше толкова непреклонен Халифа да не се рови в случая „Шлегел“? Това беше въпросът, който не му излизаше от ума. Тук имаше нещо нередно. Ужасно нередно. И опитите да открие какво щяха да му навлекат неприятности. Много неприятности. Но просто не можеше иначе.
— По дяволите — измърмори, стъпка фаса с пета и веднага запали друга цигара. — По дяволите, по дяволите.
Пое към югоизточния край на комплекса по пътеката между подобните на гигантски парчета от мозайка покрити с йероглифи блокове от пясъчник, и стигна до дългата правоъгълна сграда встрани от комплекса. Дворът на Хонсу. За миг забави крачка и погледна монументалните стени от изронен от времето пясъчник, сърцето му изведнъж ускори ритъма си и детективът влезе през една странична врата.
Вътре беше хладно и сумрачно, много тихо, много спокойно и един-единствен сноп светлина от отсрещната врата падаше върху каменния под като струя разтопено злато. Отляво се излизаше към обградения с колони преден двор; отдясно се отиваше в друг двор, в далечния край, на който се намираше проходът към основното светилище на храма. Самият той стоеше в тясна хипостилна зала в центъра на сградата, с две редици от по четири колони във форма на папирусова тръстика. Именно под третата колона вляво беше открито тялото на Хана Шлегел.
Изчака очите му да привикнат с мрака и тръгна напред. Въпреки че през изминалите години неведнъж беше идвал в Карнак, всеки път умишлено избягваше тази част от комплекса и сега, докато прекосяваше залата, почти очакваше да види петна лепкава кръв и тебеширени очертания на човешко тяло по каменните плочи. Но тук нищо не говореше, че някога е било извършено насилие; нямаше кръв, нямаше тебешир, никакви следи, освен ако усещането не се криеше в камъните, които сякаш притежаваха някакво първично съзнание, пасивно знание. „Били сме свидетели на много неща — сякаш казваха, — и добри и лоши. Но няма да продумаме нито за едните, нито за другите.“
Халифа стигна до третата колона, клекна и си спомни момента, когато за пръв път видя трупа на жената. Неясно защо цялостното състояние на тялото го беше потресло по-малко от някои странични подробности: зелените долни гащи на жертвата, които се виждаха, защото полата се беше вдигнала над кръста й; редицата от мравки, маршируващи през босия й десен крак; неравномерният белег, криволичещ през корема й като линия от молив, начертана от пиян човек; и най-вече странната татуировка на левия й бицепс — триъгълник, последван от пет цифри, избеляло сини като жилки на скъпо миризливо сирене. Еврейска му работа, беше обяснил началник Махфуз. Някакъв религиозен белег или нещо подобно. Като печатите, дето ги слагат по месото, за да е ясно откъде идва. Примерът шокира Халифа, като че ли жертвата беше някакво анонимно месо, хвърлено върху масата на касапина. Като печатите по месото. Отвратително.