Родена в понеделник

Не „добре“, естествено. По-скоро… приемливо.

Грабвам чантата си и се отправям към вратата, отбивайки се само да добавя две лири към спестяванията си за пластична операция на носа.

Може би ще получа голяма премия, когато „Майката на булката“ бъде заснет, и вместо да я пропилея за апартамент на изплащане, разумно ще я инвестирам в малко нежно носле като на Мишел Пфайфър. За съжаление, хирургията не е толкова напреднала, че да може да превръща високите, грубовати момичета в стройни хубавици с нормален ръст. Но ще почакам!

Джон вече се мотае край бюрото ми, когато излизам от асансьора.

— Кити иска да те види — перчи се той.

— Веднага отивам.

— Иска предложенията ти за актьорски състав още сега — сякаш ме заплашва. Не зная защо се вживява в ролята на личен говорител на Кити. — Дано си се постарала.

— Разбира се — отвръщам троснато. — Надявам се, че и ти си се постарал да потърсиш нов проект за Кити.

— Засега нищо, което си струва да бъде разработено — изсумтява. — Има доста по-високи критерии за проектите, които й предлагам. Знаеш, че тя е носителка на Оскар, Анна.

— Да, зная.

Като че ли някой от нас би могъл да забрави.

— Малко се намръщи, когато видя цветята — злобно добавя Джон.

— Какви цветя?

Посочва бюрото ми.

— Не е желателно да пренасяш личния си живот в офиса. Не бива да се разсейваме.

Проследявам жеста му и зяпвам от изненада. Какво е това на бюрото ми, за бога? В ъгъла е сложен най-големият букет рози, който съм виждала, и заема почти цялата ми работна площ. Навярно са най-малко тридесет. Жълти и розови рози, а между тях бръшлян и клонки със ситни плодове, явно от много изискан цветарски магазин. Всеки, който мине, се заглежда. И нищо чудно. Божественият им аромат се долавя отдалеч.