Чародейката

може би десет пъти по толкова, обикаляйки Сенкоцарствата. Вече дори аз самият

не знам истинската си възраст.

– Значи си Древен?... Велик древен?... Архонт? Не си Земен господар. Да не би

случайно да си Предтеча?

– Не. Не съм нито едно от тези неща – рече Маретю. – Аз съм човек. Нещо малко

повече от обикновен човек и нещо много по-малко. Но съм си човек.

Воят на двигателя стана по-нисък и корабът започна да се спуска.

– Кой е господарят ти?

– Нямам господар. Служа на себе си.

– Тогава кой те е направил безсмъртен? – попита Дий, обърквайки се все повече.

– Ами, предполагам, че ти, в известен смисъл, доктор Дий – засмя се Маретю.

– Не разбирам.

– Ще разбереш. Търпение, докторе, търпение. С времето всичко ще ти се изясни.

– Не ми остава много време. Озирис се погрижи за това.

Виманата се спусна по-ниско и шумът от двигателя спадна до глухо бучене.

– Къде отиваме? – попита Дий.

– Водя те да се срещнеш с някого. Той те чака от дълго време.

– Знаел си, че идвам?

– Докторе, аз винаги съм знаел, че ще дойдеш тук. Следя те от момента на

раждането ти.

Дий беше уморен; тежко като олово изтощение заплашваше да го надвие, но той

знаеше, че ако затвори очи, вероятно никога повече няма да ги отвори. Намери

сили да попита:

– Защо?

– Защото имаш да изиграеш роля. В дългия си живот съм открил, че съвпадения

не съществуват. Всичко е част от една схема. Номерът е да видиш схемата, но за

това е нужна дарба – или може би проклятие, – което малцина притежават.

– И ти можеш да видиш тази схема?

– Това е проклятието ми.

Виманата внезапно кацна на земята. Похлупакът £ се плъзна назад и Дий

потрепери, когато го лъхна студен, влажен въздух. Дори с отслабналия си слух

можеше да различи рева на морето, чуваше как разпенените вълни се разбиват

наблизо. Видя ръцете на Маретю да посягат към него и ги отблъсна немощно.

– Почакай мъничко... – възрази той.

– Както ти самият правилно отбеляза, нямаме много време.

Дий посегна и сграбчи ръката на Маретю.

– Не усещам аурата ти.

– Нямам такава.

– Всеки има аура – прошепна Дий и объркването отново го заля.

– Всеки жив – отвърна мъжът.

– Ти мъртъв ли си?

– Аз съм Смъртта.

– Но притежаваш сили?

– Да, огромни сили.

– Можеш ли да ми върнеш младостта?

Възцари се тишина. Със слабото си зрение Дий едва можеше да различи, че

Маретю го гледа.

– Мога – каза той накрая. – Но няма да го сторя.

Дий не разбираше защо този човек щеше да го спаси, само за да го остави да

умре.

– Защо не?

– Наречи го последствие или може би справедливост. Ти не си добър човек,

доктор Дий, и трябва да платиш по някакъв начин за ужасните си престъпления.

Това, което ще направя обаче, е да ти върна малко от твоята сила и достойнството

ти. – Маретю сложи ръка върху темето на доктора и натисна.

През Дий премина нещо като електрически шок и той усети боцкане по цялото си