Чародейката

му тънеха в сянка. – Ние сме червените униформи. – Той посочи с палец над

главата си. – Древните там горе ще оцелеят; винаги са оцелявали. Вероятно

повечето от чудовищата също. Дий и Деър си плюха на петите. Ние сме тези, които

ще бъдат изядени.

Италианецът въздъхна.

– По време на царуването на Наполеон – когото, между другото, харесвах –

възникна терминът пушечно месо – каза той. – Опасявам се, че може и да си прав.

– Терминът червена униформа май повече ми харесваше – промърмори Били.

– Бау! – Зловещо парче метал се уви около гърлото на американския безсмъртен

и от мрака изникна остроносо лице с медна кожа и белеещи се зъби между тънките

устни. – Уилям Бони, знаеш ли колко пъти можех да те убия? Ставаш немарлив.

– Черния ястреб – ахна Били. – Изкара ми акъла бе, човек!

– Стадо препускащи бизони вдигат по-малко шум от теб. И плещят по-малко

глупости.

Били се завъртя и отблъсна томахавката на Черния ястреб.

– О, наистина се радвам да те видя, стари приятелю.

– Това важи и за теб. – Черния ястреб кимна към Макиавели. – И за теб,

италианецо.

– За нас е облекчение да научим, че си жив – рече Макиавели. – Страхувахме се

от най-лошото.

– Отървах се на косъм. Русалките...

– Нереидите – прекъсна го Били.

Черния ястреб го изгледа втренчено.

– Извинявай, нереидите връхлетяха лодката ми на пълчища и аз едвам успях да

издрапам на брега и да се шмугна в една пещера, преди това огромно същество с

тяло на човек и октоподски пипала да ме нападне.

– Нерей – каза Макиавели. – Морският старец. Изненадан съм, че си се измъкнал.

Черния ястреб го изгледа безизразно, а светлината блестеше по медната му

кожа.

– Жив, имам предвид – поясни Макиавели. – Нерей е един от най-смъртоносните

Древни.

– Е, вече не е. Сега е мъртъв. – Безсмъртният воин потупа с томахавката по

дланта си и намигна на Били. – Понякога червените униформи оцеляват, за да

участват и в друга битка.

19 Чакай (итал.). – Б. пр.

Глава 21

С дългия си остър нокът Бастет натика малките квадратни бели зъби в меката

почва на мястото, където пътят от моста „Голдън Гейт“ завиваше надясно към

„Виста Пойнт“.

– Нахрани ги – заповяда тя.

Кетцалкоатъл я изгледа неразбиращо.

– С какво?

Бастет хвана дясната ръка на Пернатата змия, смъкна ръкавицата му и заби

нокът във върха на показалеца му. Капка гъста червено-черна кръв наедря върху

раната. Бастет стисна.

– Ох. Боли!

– Не се дръж като бебе. Това е само една капчица. Обзалагам се, че си виждал

достатъчно кръв.

– Да, но малко от нея беше моя.

Капката полетя със съскане през виещата се мъгла и падна в дупката, покривайки

белия зъб, който моментално зацвърча и запращя като фойерверк.

– Нахрани ги. Една капка би трябвало да стигне.

– Защо ти да ги садиш, а аз да ги храня?

– Защото това са моите драконови зъби – сопна се Бастет. Закрачи по меката,