Чародейката

Озирис се бе преоблякъл в свободна бяла ленена риза и бели панталони, които

свършваха доста над глезените му. Ходилата му бяха боси и американската

безсмъртна забеляза, че ноктите на краката му са боядисани в черно.

– Какво стана с анпу? – попита Озирис.

В гранитносивите очи на Вирджиния трепна златна искрица, когато тя извърна

поглед от масата.

– А, това ли? – рече безгрижно. – Стояха на пътя ми.

– Щяха да се махнат, ако се бяхте идентифицирали. Това беше грешка. – Озирис

се усмихна, но усмивката му не бе нищо повече от движение на устните; в нея

нямаше вложено искрено чувство.

– Грешката им беше, че се опитаха да ме спрат.

– Винаги ли се разправяш толкова безмилостно с онези, които стоят на пътя ти?

– Да. – Усмивката £ бе досущ като тази на Древния. – Не понасям никого и нищо,

което се опитва да ограничи свободата ми.

– Ще го запомня.

– Запомни го. Израснала съм без нищо. Без дрехи, без храна, без пари, без

собственост. Единственото, което имах, бе свободата. Научих се да я ценя.

Озирис събра длани пред лицето си.

– Ти си интересна личност, Вирджиния Деър.

– Не бих казала. Всъщност съм много простичка личност и правилото ми е също

толкова просто: не стой на пътя ми и аз няма да стоя на твоя.

– И това ще запомня.

Смехът на Софи ги накара да се обърнат. През една стъклена стена зърнаха

близнаците, които изследваха огромната кръгла къща.

– За първи път я чувам да се смее – отбеляза безсмъртната и се обърна пак към

Древния, за да го изгледа внимателно. – Пристигането им тук не беше изненада.

Оставам с впечатлението, че се приближаваме към завършека на някакъв план,

съставен много отдавна.

Озирис се облегна в стола си, който бе издялан от къс чисто злато, и отново

събра ръце пред лицето си.

– Много си проницателна.

– Който ме подценява, го прави на свой собствен риск. – Тя се усмихна. – Моят

Древен господар го стори... а ти знаеш какво се случи с него.

– Чудя се дали ще бъдеш толкова смела без флейтата си – отбеляза Озирис.

Вирджиния бръкна под ризата си и извади простата дървена флейта. Изтръска я

от платнения £ калъф и слънчевата светлина заигра по спиралните шарки,

издълбани в дървото. Озирис се вцепени и тя забеляза как ръката му се спусна

към стола. Предположи, че в някой от подлакътниците има скрито оръжие – може

би нож или шурикен. Изведнъж Вирджиния хвърли флейтата срещу Древния.

Озирис улови инструмента във въздуха – а после изсъска, когато плътта на

ръката му зацвърча и задими. Метна флейтата към басейна, но Вирджиния я хвана,

завъртя я веднъж, за да я накара да запее, а после я мушна обратно в калъфа и я

прибра под дрехите си с едно плавно движение.

Озирис падна на колена и пъхна ръката си във водата.

– Можеше да ме предупредиш – каза той.

– Ако ти бях казала, че няма да можеш да я задържиш, щеше ли да ми

повярваш?

– Вероятно не – призна той.

– Една демонстрация струва колкото хиляда думи.