Чародейката

близнаците се приближаваха.

– Ето какво мисля – рече тихо Вирджиния. – Вие имате нужда от аурите им.

Нуждаете се от силата на Златото и Среброто, за да направите нещо. Нещо

зрелищно. Права ли съм?

– Не грешиш – призна Озирис.

– Само едно нещо ме тревожи – каза тя.

Лицето на Озирис остана безизразно, докато той продължаваше да облизва

ръката си.

– Вие наистина ли сте техните родители?

– Те са наши деца – отвърна той след кратък размисъл. – Цял живот сме ги

подготвяли за това.

Глава 17

Кетцалкоатъл ненавиждаше влагата. Носеше плътен вълнен костюм от три части,

който бе купил в Лондон преди век, и се бе увил в дълго черно кожено палто с

високо вдигната яка. Пъстър шал омотаваше шията му и скриваше долната

половина на устата му. Освен това носеше черна широкопола шапка, на която бяха

закичени пера от собствената му опашка. Ръцете му бяха пъхнати в ръкавици с

кожена подплата. И въпреки всичко замръзваше. Мразеше това Сенкоцарство.

Пернатата змия се обърна, когато огромен черен кадилак с тъмни стъкла отби в

изоставения паркинг на наблюдателницата „Виста Пойнт“. Лъскавата му повърхност

бе осеяна с милиони водни капчици.

Кетцалкоатъл вдигна наполовина ръка, но после осъзна, че вероятно е невидим в

сумрака и мъглата, и отново я свали. Започваше да съжалява за одевешното си

импулсивно действие. Беше оцелял толкова дълго, защото бе самотник; рядко

общуваше със себеподобни. Дори не помнеше кога за последен път се бе срещал с

някой от далечното си минало. Винаги бе по-лесно да си имаш работа с човешки

слуги; те можеха да бъдат контролирани.

От колата излезе шофьор в спретната униформа и с фуражка. Кетцалкоатъл си

помисли, че в походката на мъжа – а нищо чудно да бе и жена – има нещо странно,

а когато извърна глава, на Древния му се стори, че мярна изпъкнали чисто черни

очи. Шофьорът свали фуражката си, разкривайки плешиво теме с дълги прилепови

уши, преди да отвори задната врата.

Оттам излезе една фигура.

Беше висока и елегантна, увита в дълго палто от кожи на животни, каквито не

бяха бродили по земята от еони. И имаше котешка глава. Това беше Бастет.

Кетцалкоатъл гледаше как Древната крачи през паркинга към него и изпита

странно чувство, каквото не бе изпитвал от хилядолетия: страх. Опашката му,

затъкната отзад в колана, се измъкна, подаде се изпод палтото му и затупка

нервно по земята. Може би беше грешка, че се свърза с коткоглавата богиня.

– Много време мина, Кетцалкоатъл – каза тя на древния език на Дану Талис.

Пернатата змия повдигна шапката си и се поклони почтително.

– Твърде много.

Бастет килна котешката си глава на една страна и впи жълтите си очи с тесни

зеници в него. Беше невъзможно да се разгадае изражението £, но Кетцалкоатъл

остана с впечатлението, че е развеселена.

– Благодаря ти, че дойде – каза той. – Не знаех дали ще го сториш...