Застрашеният вид

— Интересно — Лок замълча, докато вдигаше един голям и тежък куфар от пясъка. — Затова ли беше в Австралия, Джордж, по бизнес?

— Не, по лична работа — Джордж се вторачи намръщено в парчето ламарина, което държеше. За миг изглеждаше така, сякаш нямаше намерение да обяснява повече, после вдигна рамене. — Майната му, може и да ви кажа, като гледам как май сме вързани тука заедно, а? — той въздъхна и изведнъж се загледа като че ли много надалеч. — Ходих дотам, за да опитам да набия малко акъл в главата на дъщеря ми. Само на двайсет и една е и напусна колежа, за да живее в Сидни с гаджето си, прегръщач на дървета и всезнайко — той хвърли поглед към Фейт: — Малко прилича на тебе — същата фигура и цвят на косата.

— О! — Фейт не знаеше какво точно да каже. Колкото повече го слушаше, толкова повече разбираше, как досега нищо не е знаела за него.

— Щеше да е първата в семейството, която завършва колеж — Джордж въздъхна силно още един път. — Можеше да стане образовано момиче с хубава научна степен пред името точно като теб, слънчице — той й се усмихна тъжно, а после се извърна, правейки гримаса. — Както и да е, съжалявам, че ви занимавам с това. Просто ме яде от вътре, че не иска да ме послуша, като й говоря, разбирате ли? Мисли, че ще се оправи по-добре без помощта на милото си старо татенце.

— Никой човек не е остров, затворен в себе си, всеки е парченце от сушата, частица от океана — каза Лок, докато преравяше куфара, който беше отворил. — Това го е казал Джон Дън6.

Джордж го зяпна така, като че ли току-що му бе израсла още една глава.

— Така ли? — каза той. — Звучи ми като нещата, които говори дъщеря ми. И тя обича да цитира там разни умници.

Тонът му бе саркастичен и Фейт трепна, чудейки се дали Лок няма да се обиди. Но той просто се вторачи в куфара, в който се ровеше.

— А, я вижте какво намерих — каза меко и извади една правоъгълна кутия.

— Да не би да е табла?

— Да, табла е — Лок изглеждаше доволен. Той издуха пясъка от капака и я отвори. Сложи я на земята, наведе се и попипа пластмасовите пулчета, които си стояха плътно подредени по местата. — Май е невредима.

— А, това е чудесно — за миг вниманието на Фейт бе отвлечено от Джордж, който, зареял поглед в далечината, зяпаше над океана. — Хубав начин да си прекарваме времето, докато чакаме да ни спасят. Ще поддържа мозъка ни във форма.

Джордж им хвърли един поглед:

— Точно така — измърмори кисело. — Това ще да е извор на забавление за интелектуалците тука, нали, за тия, дето им пука повече за живота на хлебарките и дървесните жаби, отколкото за хората…

Думите му подействаха на Фейт като електрически ток право в сърцето. Какво искаше да каже в крайна сметка? Може би мислеше все още за дъщеря си… но може би не? Сърцето й заби по-бързо и я обхвана тежкото чувство, че по някакъв начин Джордж беше разбрал за нея, че някак си беше узнал какво бе направила.