Светът е пълен с чудеса

— Ще го задържа.

— Какво?

— Не го направих, мамо. Ще родя бебето.

— Но защо така реши?

Меган сви рамене. Не можеше да каже на майка си за госпожа Съмър. Не можеше да обясни, че да имаш дете е трудно, но в сравнение с аборта е за предпочитане. Как да обясниш чувството, че изтръгват нещо от теб? Тя приседна на дивана. Пристъпите на прилошаване отшумяваха, заместени от усещането за постоянна умора.

— Искам да го родя — заяви простичко Меган. — Искам това бебе.

— Но ти си твърде млада да имаш дете!

— На двайсет и осем съм, майко. Малко по-възрастна от теб, когато си родила Кат.

— Аз бях омъжена, мила. С халка на проклетия ми пръст. И все пак това си беше една шибана катастрофа.

— При мен няма да е катастрофа.

— А бащата? Него къде го слагаш?

— Бащата е извън картинката.

— Меган, имаш ли представа с какво се нагърбваш? Безсънните нощи, изтощението, плача, нааканите пелени и пристъпите на истеричен рев?

— Да си майка само това ли означава? — въздъхна Меган. — Знам, че ще е трудно. Знам, че това ще е най-трудното нещо в живота ми.

— Представа си нямаш! Трудно е дори когато имаш съпруг, бавачка и тлъста сумичка в банката. Опитай се да се справиш сама с жалките подаяния, които ти отпуска държавната здравна система.

— Джесика обеща да ми помага.

— Джесика си има собствен живот.

— Тя няма да се отметне. Знам го. Каза, че й е втръснало да обикаля по магазините, да ходи на козметик и да чака Паоло да се прибере. Джеси с радост ще гледа бебето, докато съм на работа.

— А какво ще стане, ако тя най-накрая забременее?

Меган не беше мислила за това. След всичко, което беше видяла по болниците и лекарските кабинети, възможно ли беше майка й да знае повече от нея? Побиха я тръпки. Ами ако няма кой да й помага? С какво се захващаше? Видя безкрайните години напред — една осемнайсетгодишна присъда. После видя изрисуваното лице на майка си, изкривено от тревога, и си помисли, че вероятно човек никога не може да се освободи от децата си.

— Какво ще стане с кариерата ти? За какво ти бяха годините учене и десетките изпити?

— Няма да се отказвам от работата. — Не прозвуча много убедително. — Разбира се, че ще работя. Не мога да си позволя да не работя. Както каза, нямам халка на пръста си.

— Какво глупаче си ти, Меган!

Гласът на майка й трептеше от неодобрение.

— Защо си ми толкова ядосана?

— Защото си похабяваш живота!

— Заради това ли е? Или мразиш мисълта, че ще станеш баба? Защото едно внуче ще бъде окончателното доказателство, че вече не си в първа младост?

— О, не ставай смешна!

— Моля те. Не искам да се караме, мамо. Искам да бъдеш щастлива.

— Щастлива? Дъщеря ми се държи като някаква малолетна глупачка и иска аз да съм щастлива?

— Искам да обичаш бебето. Искам да си щастлива.

— Тогава си тръгвай — отсече Оливия. — Щом искаш да съм щастлива — просто си тръгни.