Пайнс [Живи или мъртви]

—       Какво става тук, Кейт?

—       Не зная.

—       Но ти живееш тук.

— Да.

—       Откога?

—       От години.

—       Това е невъзможно. — Итън стана. В главата му беше пълна каша.

—       Нямам отговори за теб, Итън.

—       Трябва ми телефон, кола, пистолет, ако имаш…

—       Не мога, Итън. — Тя също се изправи. — Трябва да си вървиш.

—       Кейт…

—       Веднага.

Той хвана ръцете й.

—       Била си ти, когато изгубих съзнание снощи на улицата. — Загледа се в лицето й. Имаше бръчки по челото и при очите, но въпреки това си оставаше прекрасно. — Знаеш ли какво се е случило с мен?

— Престани. — Тя се опита да се освободи.

—       Загазил съм — каза той.

—       Знам.

—       Кажи ми какво…

—       Итън, сега излагаш моя живот на риск. Както и живота иа Харолд.

—       От кого?

Тя издърпа ръцете си и тръгна към вратата. Когато я стигна, погледна назад и за момент, застанала по лампата, отново му се стори като трийсет и шест годишна.

—       Би могъл да бъдеш щастлив, Итън.

—       За какво говориш?

—       Би могъл да имаш невероятен живот тук.

—       Кейт.

Тя отвори вратата и влезе вътре.

—       Кейт.

—       Какво?

—       Полудял ли съм?

—       Не — рече тя. — Ни най-малко.

Вратата се затвори и той чу щракането на резето. Отиде до вратата и се загледа в отражението си, донякъде очаквайки да види лицето на шейсетгодишен мъж. Беше си същият, какъвто се знаеше.

Вече не беше гладен.

Нито уморен.

Докато слизаше по стъпалата и вървеше по пътеката към тротоара, чувстваше онова познато стягане в средата на гърдите, което изпитваше малко преди мисия — чувството, което го сполетяваше, докато вървеше към хеликоптера, а техниците зареждаха ракетите „Делфайър“ и тежката картечница.

Страх.

Видя кола чак на следващата пряка — „Буик льо Сабр“ от средата на 80-те, чието предно стъкло бе покрито със сухи борови иглички. Четирите му гуми определено имаха нужда от допълнително въздух.

Вратите бяха заключени.

Итън се промъкна на верандата на най-близката къща и вдигна каменното херувимче, кацнало под единия прозорец. През тънката завеса видя едно малш момче в стаята, седнало на пиано и свирещо някаква великолепна музика. Нотите се лееха на верандата през процепа между повдигнатия прозорец н перваза

До него седеше жена и обръщаше нотните страници.

Макар и високо само трийсетина сантиметра, херувимчето беше от плътен бетон и тежеше около петнайсет килограма.

Итън го замъкна на улицата.

Просто нямаше как да го направи тихо.

Метна го към прозореца зад мястото на шофьора иангельтго разби с лекота. Отключи вратата, отвори я, влезе вътре сред парчетата разбито стъкло, прескочи седалката и седна зад волана. Ударът беше обезглавил ангела и Итън грабна главата му от задната седалка.

Два удара бяха достатъчни да счупи пластмасовия кожух под кормилния вал и да оголи цилиндъра на запазването.

В купето беше почти съвсем тъмно.