Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Странното е — каза ми Томи, когато преди няколко години отново се бяхме отдали на спомени, — че никой от нас не се замисли какво й е струвало всичко това на госпожица Люси. Не се обезпокоихме от факта, че заради онова, което ни каза, е могла да си навлече неприятности. Били сме големи егоисти.
— Не бива да се обвиняваме — възразих аз. — Учеха ни да мислим един за друг, а не за настойниците. Дори не ни хрумваше, че между тях би могло да съществуват разногласия.
— Всъщност не бяхме много малки — каза Томи. — На нашата възраст е трябвало да мислим повече. Но не го правехме. Дори след това, нали помниш как я бе заварила в класната стая?
Тутакси се досетих за какво говори — за сутринта на последния септември, който прекарахме в Хейлшам, когато, без да искам я зърнах в Класна стая 22. Сега съм склонна да се съглася с Томи: след видяното онази сутрин би трябвало да ни стане ясно колко обезпокоена е била госпожица Люси. Ала наистина — нито веднъж не се опитахме да се поставим на нейно място, и през ум не ни минаваше да кажем или да направим нещо в нейна подкрепа.
Глава осма
Тогава мнозина от нас навършиха шестнайсет. Онази сутрин слънцето грееше ослепително, след часовете в централния корпус ние слязохме на двора, но аз си спомних, че съм забравила нещо в класната стая. Върнах се обратно на третия етаж и тъкмо там стана срещата ми с госпожица Люси.
В онези дни си имах една тайна игра. Когато оставах сама, аз се спирах и се оглеждах за някаква гледка — да речем през прозореца или през открехнатата врата на част от класната стая — каквото и да е, само да няма никакви хора. Поне за няколко секунди си представях, че наоколо не гъмжи от възпитаници и че Хейлшам е тих и спокоен дом, обитаван само от мен и от още пет-шест души. За да се получи пълна илюзия, трябваше да се унеса и да се отдалеча от действителността, да се изключа от околните шумове и гласове. Нужно беше търпение: ако, да речем, гледаш моравата през прозореца, с часове можеш да стоиш, докато дочакаш онзи единствен миг, в който по нея няма да премине жива душа. Така че, онази сутрин, след като взех забравената от мен вещ от класната стая и излязох обратно на площадката на третия етаж, аз се залових да играя тази моя игра.
Застанах неподвижно до прозореца и се загледах в онази част от двора, където аз самата се намирах преди малко. Приятелките ми ги нямаше, дворът постепенно се опразваше, аз чаках магията да се получи и внезапно чух зад гърба си съскане, сякаш газ или пара излизаше под силно налягане от много малък отвор.
Десет секунди съскане, после тишина, след това пак съскане. Не се разтревожих много, но тъй като около мен нямаше жива душа, реших да проверя откъде идва шумът.
Пресякох площадката на стълбището в посока на свистенето и тръгнах по коридора покрай вратата на стаята, откъдето тъкмо бях излязла — Стая 22, предпоследната поред. Вратата беше открехната и когато се приближих, свистенето отвътре се разнесе с нова сила. Предпазливо бутнах вратата, без да знам какво мога да очаквам, и за мое огромно учудване в стаята видях госпожица Люси.
Стая 22 рядко се използва за провеждане на часове, защото беше съвсем малка и дори в слънчев ден като онзи в нея цареше полумрак. Понякога настойниците ни я заемаха, за да проверяват писмените ни работи или да четат. В онази сутрин стаята бе още по-тъмна заради спуснатите до долу щори. Две маси бяха поставени една до друга, за да сместят повече възпитаници, ала тук нямаше никой друг, освен госпожица Люси, която седеше в дъното на стаята. На масата пред нея бяха разхвърляни няколко листа тъмна лъскава хартия. Напълно погълната от работата си, тя се бе навела над тях и, опряла и двете си ръце на масата, със сила драскаше с молив върху хартията. Под дебелите черни линии се виждаха прилежно изписаните на ръка сини редове. Стоях и я наблюдавах как борави с молива — по такъв начин ние правехме щрихи в час по изобразително изкуство, ала нейните движения бяха яростни и изпълнени със злост, сякаш искаше да пробие хартията. Тогава в един и същи миг аз осъзнах две неща: че странният звук излизаше изпод молива й и че „тъмната лъскава хартия“ до неотдавна е била бяла, прилежно изписана от някого.