Никога не ме оставяй

Случи се така, че не изпълних обещанието си: Томи научи истината. Вечерта около осем часа, когато слизах по главната стълба, от първия етаж се разнесе кикот и сърцето ми примря. Тутакси разбрах, че се смеят на Томи. Спрях се на площадката на втория етаж, надвесих се над перилата и в същия миг Томи побягна от билярдната навън, като шумно трополеше с обувките си по пода. Помня, че си помислих: „Добре поне, че не крещи.“ И наистина, той мълчешком влезе в гардеробната, мълчешком се облече и излезе от централната сграда. През това време смехът откъм салона за билярд, чиято врата бе отворена, не секваше, не секваха и възгласите:

— Ако избухнеш, лакътят ти със сигурност ще изпадне!

Помислих си да го последвам в нощта навън и да го настигна, преди да е влязъл в спалнята си, ала си спомних как му бях обещала да прикрепя линийката за ръката му като предпазна шина за през нощта и не помръднах от мястото си. Само си повтарях: „Добре, че се сдържа. Добре, че не се вбеси.“

Малко се отклоних от темата. Затова реших да ви разкажа за случая — защото представата ни за „отворения цип“ и за нещата, които ще „се изсипят“ оттам се превърна в повод за шеги относно донорството. Представяхме си следната картинка: назрява моментът, ти разкопчаваш ципа в някоя част на тялото си, оттам в ръката ти се изсипва я бъбрек, я нещо друго, и ти го даряваш. Само по себе си в това нямаше нищо кой знае колко смешно, по-скоро шегата служеше да развали нечий апетит в столовата. Например, дръпнеш ципа си и изсипеш в нечия чиния някой свой орган — нещо от този род. Помня, че веднъж Гари Б., който имаше вълчи апетит, си взе трета порция пудинг и насядалите буквално около цялата маса „дръпнаха циповете си“ и започнаха да изсипват в чинията му какво ли не от себе си, докато той продължаваше най-невъзмутимо да се тъпче.

Томи не обичаше възпитаниците да се шегуват с „дърпането на циповете“, но времето, когато се вбесяваше, бе отминало и никой повече не свързваше тази шега с неговата личност. Тя бе просто повод да се посмеем, начин да развалим нечий апетит, както и косвено признание, че сме готови за онова, което ни предстои в живота. Тъкмо към тази мисъл бих искала да се върна. В онзи период ние бяхме престанали да се сепваме, когато се разискваше темата за донорството, както правехме година-две по-рано, но пък и нямахме голямо желание да мислим за него и да го обсъждаме. Всички тези шеги с „дърпането на ципа“ идват да покажат как се справяхме с проблема на тринайсетгодишна възраст.

Така че две години по-късно госпожица Люси бе съвсем близо до истината, когато сподели с нас, че „уж ви обясняват нещо, но не съвсем“. Имаше и друго: сега разбирам, че след тези нейни думи отношението ни към темата за донорството чувствително се промени. Шегите ни по този повод станаха по-редки и ние наистина сериозно се замислихме по въпроса. Отново избягвахме темата, но вече всичко беше по-различно от преди. Не се сдържахме поради смущение или неловкост, а поради други причини — трезво осъзнавахме реалността и това ни носеше горест и печал.