Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Джок обаче настояваше:
— Но законът в днешния си вид забранява избирането на жени следователно ние не можем да номинираме жена.
Етел се усмихна горчиво — странно как мъже, които призовават за световна революция, настояват да се спазва буквата на закона.
— Има ясно намерение проектозаконът за правата на жените да се приеме преди следващите общи избори и затова е съвсем в реда на нещата този клон на партията да номинира жена.
— Но Етел е на по-малко от тридесет години.
— Както изглежда, този нов закон е приложим за жените над двадесет и една години.
— Както изглежда ли? — възрази Джок. — Как можем да издигаме кандидат, ако не знаем правилата?
— Може би трябва да отложим номинирането, докато новият закон се приеме.
Бърни прошепна нещо на Джок и Джок каза:
— Нека питаме Етел тя иска ли да се яви на изборите. Ако не иска, няма да е необходимо да отлагаме вземането на решение.
Бърни се обърна към Етел с уверена усмивка.
— Добре — съгласи се доктор Грийнуолд. — Етел, ако си номинирана, ще приемеш ли?
Всички я гледаха.
Етел се поколеба.
Това беше мечтата на Бърни, а Бърни беше неин съпруг. Кой от двамата обаче би бил по-добър избор за лейбъристите?
Докато секундите се нижеха, по лицето на Бърни се изписа подозрение. Той очакваше Етел веднага да откаже.
Това й даде решителност.
— Аз… аз никога не съм обмисляла това. И хмм, както каза председателят, това все още дори не е правна възможност. Затова ми е трудно да отговоря на въпроса. Вярвам, че Бърни ще бъде добър кандидат… Въпреки това, бих искала време да помисля. Може би трябва да приемем предложението на председателя за отлагане.
Тя се обърна към Бърни.
Бърни изглеждаше така, сякаш е способен да я убие.
Тридесет и трета глава
11 ноември 1918 година
I
В два през нощта телефонът в къщата на Фиц на „Мейфеър“ иззвъня.
Мод още беше будна. Седеше в салона, където гореше свещ, портретите на покойните предци я гледаха отвисоко, прибраните завеси приличаха на плащеници, мебелите наоколо едва се виждаха, подобни на зверове в нощното поле. През последните няколко дни Мод почти не беше спала. Някакво суеверно предчувствие й казваше, че Валтер ще загине преди края на войната.
Седеше сама, държеше чашата изстинал чай, взираше се в огъня и се питаше къде е Валтер и какво прави. Дали спи в някой влажен окоп или се готви за утрешното сражение? Или вече е мъртъв? И тя е вдовица, която за четири години брак е прекарала със съпруга си едва две нощи. Сигурна беше единствено, че Валтер не е пленен. Джони Ремарк проверяваше всеки списък на пленените противникови офицери заради Мод. Джони не знаеше нейната тайна. Той вярваше, че тя е загрижена, само защото преди войната Валтер беше близък приятел на Фиц.
Телефонният звън я сепна. Отначало реши, че някой се обажда за Валтер, обаче това нямаше смисъл. Новините за взет в плен приятел можеха да почакат до сутринта. „Може да е за Фиц“ рече си тя с болка — „дали не го бяха ранили в Сибир?“
Мод забърза към фоайето, но Граут стигна пръв. Мод виновно осъзна, че е забравила да отпрати прислугата да спи.
— Ще проверя дали лейди Мод е у дома, милорд — каза Граут. Затули слушалката с длан и обясни на Мод — Лорд Ремарк от военното министерство, милейди.
Тя взе телефона от иконома и попита:
— За Фиц ли се обаждаш? Да не е ранен?
— Не, не — отвърна Джони. — Успокой се. Имам добри новини. Немците са приели условията на примирието.
— О, Джони! Слава Богу!
— Всички се намират в Компиенската гора, северно от Париж, в два влака на един помощен коловоз. Германците току-що са влезли във вагон-ресторанта на френския влак. Готови са да подпишат.
— Но още не са подписали?
— Още не. Спорят за формулировката.
— Джони, ще ми се обадиш ли отново, когато подпишат? Тази нощ няма да спя.
— Ще се обадя. Всичко хубаво.
Мод върна слушалката на иконома.
— Войната може да свърши тази нощ, Граут.
— Много се радвам, милейди.
— Ти обаче трябва да лягаш.
— С Ваше позволение, милейди, бих искал да остана, докато лорд Ремарк телефонира отново.