Панаир на суетата (роман без герой)

— Да, действително им пречи, госпожо — каза майорът. — Ако имам някаква власт в тази къща…

— Власт ли? Никаква! — избухна Амелия. — Ребека, ти ще останеш при мене. Аз няма да те напусна, защото си преследвана, или да те обиждам, защото… защото майор Добин благоволявал да върши това. Хайде, миличка, ела. — И двете жени се отправиха към вратата.

Уилям я отвори. Но когато те излизаха, той взе ръката на Амелия и каза:

— Останете за малко, да ви кажа нещо.

— Той иска да ти говори без мене — каза Беки с вид на мъченица. В отговор Амелия стисна ръката й.

— Честна дума, не за вас искам да й говоря — каза Добин. — Елате, Амелия.

И тя отиде. Добин се поклони на мисис Кроли, докато тя затваряше вратата зад себе си. Амелия го погледна, а лицето и устните й бяха съвсем бледи.

— Бях смутен, когато говорех преди малко — каза майорът след кратко мълчание, — и не употребих на място думата «власт».

— Да, точно това направихте — каза Амелия с тракащи зъби.

— Най-малкото имам право да искам да бъда изслушан — продължи Добин.

— Много е благородно от ваша страна да ми напомняте за всичко онова, което ви дължим — отвърна Амелия.

— Правата, за които говоря, са ми оставени от бащата на Джорджи — каза Уилям.

— Да, вие обидихте паметта му. Сторихте го вчера. Знаете това много добре. И аз никога не ще ви простя. Никога! — каза Амелия. Всяко едно от тези изречения излизаше като залп от устата на силно развълнуваната и разтреперана жена.

— Нима това искате да кажете, Амелия? — каза тъжно Уилям. — Нима тези думи, изречени прибързано, трябва да се противопоставят на предаността на цял един живот? Не мисля, че паметта на Джордж е била осквернена от отношението, което съм имал към нея. И ако трябва да си подхвърляме укори, аз поне не заслужавам да бъда укоряван от неговата вдовица и от майката на сина му. Размислете после, когато… когато ще бъдете по-свободна, и съвестта ви ще отхвърли това обвинение. Тя прави това дори и сега.