Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Очевидно останал доволен, той претърколи настрана един голям камък от северната страна на дървото и без въобще да поглежда встрани, живо се зае да копае. Джотаро видя как трапът стана дълбок, почти колкото в него да застане прав човек. Накрая Дайдзо се спря и изтри с кърпата потта от челото си. Джотаро остана неподвижен като скала и съвсем озадачен.
— Това стига — промърмори тихо търговецът, след като свърши да отъпква меката пръст на дъното на трапа.
За миг Джотаро изпита странен подтик да му извика и да го предупреди да не се заравя, но се сдържа.
Като скочи горе, Дайдзо се захвана да издърпа тежкия наръч до ръба на дупката и да развърже конопеното въже в горния му край. Отначало това бе заприличало на Джотаро на платнен чувал, но сега видя, че е тежка кожена наметка, от тези, които обикновено военачалниците носят над доспехите си. Вътре в нея имаше друг вързоп, направен от брезент или някакъв подобен плат. Щом и този бе отворен, пред погледа се показа върхът на невероятен куп злато — полукръгли кюлчета, излети с наливане на метала в разцепен на две по дължина бамбук.
А имаше и още. Като разхлаби обито си, Дайдзо се освободи от няколко дузини едри, наскоро сечени златни монети, които бяха пъхнати под пояса му, отзад в кимоното и на други места в дрехите. След като грижливо подреди тези върху кюлчетата, той върза здраво двата вързопа и ги пусна на дъното на ямата, все едно хвърля трупа на някое куче. После насипа пръстта обратно, отъпка я с крака и върна камъка на място. Накрая пръсна около него суха трева и клечки.
След това Дайдзо се захвана пак да преобрази себе си в добре познатия богат търговец на билки от Нарай. Селската дреха бе увита около лопатата и изчезна в един гъсталак, където случайно минаващите надали биха надникнали. Сложи си пътното наметало и си закачи кесията с парите на врата, както това правят странстващите монаси. Докато мушваше нозе в дзорите, промърмори доволно:
— Добра работа за тази нощ.
Щом като Дайдзо се отдалечи достатъчно, за да не го чуе, Джотаро се измъкна от своето скривалище и отиде при камъка. Макар внимателно да огледа мястото, не можа да открие и следа от това, на което току-що бе станал свидетел. Впери очи в земята, все едно тя е празната длан на някой фокусник.
„По-добре да тръгвам, помисли си изведнъж. Ако не съм там, когато той се върне в хана, ще стане подозрително.“ Тъй като сега под него се виждаха светлините на града, не му бе трудно да различи откъде да мине. Понесе се като вятър, успявайки някак да се придържа към страничните улици и да избегне пътя на Дайдзо.
С изражение на пълна невинност се качи по стълбите пред странноприемницата и влезе в стаята. Имаше късмет — Сукейчи се бе облегнал на лакираната кутия за път, сам и здраво спящ. По брадичката му се стичаше тънка струя слюнка.
— Хей, Сукейчи, ще настинеш така.
Джотаро нарочно го разтърси и събуди.
— О, значи си ти? — рече провлечено Сукейчи и потри очи. — Какво си правил навън така късно без да кажеш на господаря?
— Ти луд ли си? Че аз съм тук от часове. Да беше стоял буден, щеше да ме видиш.
— Не се опитвай да ме изкараш глупак. Знам, че излезе с оная жена от Сумия. Щом сега тичаш подир уличница, не ми се мисли какви ще ги вършиш, като пораснеш.
Точно в този миг Дайдзо отвори шоджито.
— Върнах се — каза той само.
За да стигнат в Едо преди смрачаване, трябваше да тръгнат рано сутринта. Джинай подкара на път дружината си, към която отново се числеше Акеми, доста преди изгрев-слънце. Дайдзо, Сукейчи и Джотаро обаче закусиха без да бързат и не се стегнаха за път, докато слънцето не се качи нависоко в небето.
Както обикновено, Дайдзо тръгна напред, но Джотаро изостана със Сукейчи, което бе необичайно.
Накрая търговецът се спря и попита:
— Какво става с теб тази сутрин?
— Моля?
Джотаро положи всички усилия да си придаде нехаен вид.
— Нещо не е, наред ли?
— Не, нищо няма. Защо питате?
— Мрачен ми се виждаш. Не си като друг път.
— Няма ми нищо, господине. Само си мислех — ако остана с вас, не знам дали въобще ще намеря моя учител или не. Ще ми се да тръгна да го потърся сам, стига да не възразявате.
Без миг колебание Дайдзо отвърна:
— Възразявам!
Джотаро бе избързал напред и тъкмо понечваше да хване мъжа за ръката, но сега се дръпна и неспокойно попита:
— Защо не?
— Дай да си починем тук малко — каза Дайдзо, като приседна на едно място в тревистата равнина, с която беше прочута областта Мусаши. Оттам направи знак на Сукейчи да продължи напред.