Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Но аз трябва да намеря моя учител, и то колкото може по-скоро — настоя Джотаро.
— Казах ти — няма да ходиш никъде сам — С много строг вид Дайдзо вдигна глинената лула към устата си и дръпна. — От днес нататък си мой син.
Звучеше съвсем сериозно. Джотаро преглътна тежко, но после Дайдзо се засмя и момчето, решило, че всичко е шега, рече:
— Не мога така. Не искам да ви бъда син.
— Какво?
— Вие сте търговец. Аз искам да стана самурай.
— Сигурен съм, ще се увериш, че Дайдзо от Нарай не е прост гражданин, без чест и произход. Стани ми приемен син и аз ще направя от теб истински самурай.
Джотаро с изумление осъзна, че търговецът мисли това, което казва.
— Мога ли да ви попитам дали внезапно сте решили това? — рече.
Дайдзо мигновено го хвана и го затисна към земята до себе си. Приближи уста до ухото на момчето и попита:
— Видя ме, нали, копеленце?
— Да съм ви видял?
— Да — гледаше ме, нали?
— Не знам за какво говорите. Какво да съм гледал?
— Каквото направих снощи.
Джотаро напрегна всички сили да остане спокоен.
— Защо ме дебнеше?
Защитата на момчето бе на път вече да рухне.
— Защо се месеше в моите лични работи?
— Простете! — изтърси Джотаро. — Настина съжалявам. Няма никому да кажа.
— Говори по-тихо! Няма да те наказвам, но за отплата ще станеш мой приемен син. Ако откажеш, не ми оставяш друг избор, освен да те убия. Е, не ме принуждавай да правя това. Намирам те добро момче, много обичливо.
За първи път в своя живот Джотаро започна да изпитва истински страх.
— Простете — повтори той трескаво. — Не ме убивайте. Не искам да умра!
Като уловена чучулига, той плахо се заизвива в ръцете на Дайдзо, уплашен, че ако наистина започне да се бори, смъртоносната длан веднага ще се стовари отгоре му.
Макар на момчето хватката на търговеца да се струваше здрава като менгеме, Дайдзо съвсем не го бе стиснал силно. Всъщност, когато дръпна момчето в скута си, докосването му бе почти нежно.
— Нали ще ми станеш син?
Боцкавата му брада потри бузата на Джотаро.
Макар да не можеше да осъзнае това, Джотаро бе обезсилен от дъха на този възрастен, силен мъж. На неговото коляно той беше като пеленаче, неспособен да се брани, неспособен дори да говори.
— Оставям ти да решиш. Ще се съгласиш ли да те осиновя или ще умреш? Отговори ми сега!
Момчето простена и избухна в сълзи. Продължи да търка с мръсни пръсти лицето си, докато от двете страни на носа му се образуваха кални локвички.
— Защо плачеш? Късметлия си, че имаш възможност като тази. Когато пораснеш, обещавам ти, че ще станеш голям самурай.
— Обаче…
— Какво има?
— Вие… вие сте…
— Да?
— Не мога да го кажа.
— Хайде, говори. Човек трябва просто и ясно да казва какво мисли.
— Вие… ами, вие се занимавате с кражби.
Ако не бяха ръцете, които леко го подпираха, Джотаро щеше да побегне като газела. Скутът на Дайдзо обаче бе като дълбок трап, стените на който му пречеха да помръдне.
— Ха-ха — изсмя се гръмко Дайдзо и го плесна закачливо по гърба. — Това ли само те тревожи?
— Д… да.
Едрите рамене на мъжа се затресоха от смях.
— Може да съм от онези, които ще окрадат цялата страна, но прост грабител или разбойник не съм. Виж Иеясу, Хидейоши или Нобунага — те всички са воини, които се опитваха да откраднат страната за себе си, нали така? Ти само стой при мен и някой ден в скоро време ще разбереш всичко.
— Значи не сте крадец?
— Не бих си давал труда за такова недоходоносно занятие. — Като вдигна момчето на коляното си, Дайдзо добави: — Сега стига си ревал и давай да тръгваме. От този миг нататък ти си мой син. Ще съм ти добър баща. Твоята част от уговорката е никога на никого и дума да не проронваш за това, което мислиш, че си видял снощи. Направиш ли го, ще ти извия врата.
Джотаро му повярва.
Първите
В деня към края на петия месец, когато Осуги пристигна в Едо, въздухът бе горещ и душен, както често става, щом дъждовният сезон не донесе валеж. През близо двата месеца, откакто напусна Киото, тя се придвижваше бавно, като спираше да успокоява бележките си и да посещава храмове и светилища.
Първото й впечатление от столицата на шогуна бе отблъскващо. „За какво стоят къщи в мочурище като това?, запита се тя пренебрежително. Даже още не са разчистили бурените и камъша.“
Заради нетърпимата суша над пътя Таканава — с неговите новозасадени дървета и наскоро поставени крайпътни камъни — висеше пелена от прах. Отсечката от Шиоири до Нихомбаши бе препълнена с волски коли, натоварени с камък или дървесина. Навсякъде покрай пътя с главоломна бързина никнеха нови къщи.