Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Заплахата, която Акеми усещаше да виси над нея, стана по-тежка, но тя прикри своите чувства с благосклонна усмивка.
— Наистина ли е толкова прелестна?
— О, да. И може всичко да прави. Пее, пише красиво. И може добре да свири на флейта.
Вече видимо смутена, Акеми отбеляза:
— Не виждам от каква полза е за една жена да свири на флейта.
— Добре, щом не виждаш, но всички, дори господарят Ягю Секишусай, са казвали много хубави неща за Оцу. Само една дреболия в нея не ми харесва.
— Всички жени си имат слабости. Въпросът е просто дали откровено си ги признават — както правя аз — или се опитват да ги скрият, като се правят на дами.
— Оцу не е такава. Само да не беше тази нейна слабост.
— И каква е тя?
— Все почва да плаче. Ревла е.
— О? И защо така?
— Всеки път, като си помисли за Мусаши, и почва да плаче. Затова да си постоянно с нея е малко потискащо и ето това не ми харесва.
Джотаро се изразяваше с детинска непосредственост, без да мисли за последствията, които може да има казаното.
Сърцето, цялото тяло на Акеми пламнаха в бушуваща ревност. Това личеше по погледа и дори по цвета на кожата й. Но тя продължи разпита.
— Кажи, на колко години е тя сега?
— Горе-долу колкото вас.
— Искаш да кажеш, че е на моята възраст ли?
— А-ха. Обаче на вид е по-млада и по-хубава.
Сега Акеми се впусна в опит да настрои Джотаро против Оцу.
— Мусаши е по-мъжествен от повечето хора. Трябва да му е омразно да гледа как някоя жена през цялото време хленчи така. Оцу навярно си мисли, че със сълзи се печели съчувствието на мъжете. Че тя е като момичетата, които работят в Сумия.
Твърде подразнен, Джотаро я пресече:
— Това въобще не е вярно. Първо на първо, Мусаши харесва Оцу. Той никога не показва своите чувства, обаче е влюбен в нея.
Поруменялото лице на Акеми стана сега алено. Мечтаеше да се хвърли в някоя река, за да потуши пламъците, които я бяха обзели.
— Дай да минем отсам, Джотаро.
Тя го дръпна към някаква червена светлина в една странична улица.
— Там се събират да пият.
— Е, и какво?
— Жени нямат работа на такива места. Не може да влизате там.
— Отведнъж ми се прииска да пийна, а не мога да вляза сама. Ще ми стане неудобно.
— На вас ли ще ви стане неудобно? Ами на мен?
— Ще имат и нещо за ядене. Може да поръчаш, каквото си поискаш.
На пръв поглед пивницата изглеждаше празна. Акеми влезе направо, после, застанала с лице към стената вместо срещу тезгяха, каза:
— Донесете ми саке!
Една след друга чашите започнаха да изчезват толкова бързо, колкото въобще може да си представи човек. Джотаро, уплашен от това количество, се опита да я накара да позабави, но тя го блъсна с лакът встрани от себе си.
— Тихо! — викна. — Ама си досадник! Донесете още саке! Саке!
Джотаро се промуши между нея и съда с питието и замоли:
— Трябва да спрете. Не може да пиете така.
— Не се бой за мен — провлече Акеми. — Нали си приятел на Оцу? Не мога да търпя жени, които се опитват да спечелят някой мъж със сълзи!
— Е, аз пък не харесвам жени, дето се напиват.
— Прощавай, но как може дребосък като теб да разбере защо пия?
— Хайде, плати сега сметката.
— Мислиш, че имам пари ли?
— Нямаш ли?
— Не. Може да успея да получа нещо от Сумия. Аз вече и бездруго съм се продала на господаря. — Сълзи наводниха очите й. — Прощавай… прощавай наистина.
— Не беше ли ти, която се присмиваше на Оцу, че плачела? Виж се сега.
— Моите сълзи не са същите като нейните. О, животът е така ужасен. По-добре да съм мъртва.
С тези думи Акеми стана и политна вън на улицата. Собственикът, който и преди бе имал такива жени за посетители, прие това просто със смях, но някакъв ронин, дотогава спал в ъгъла, отвори своите премрежени очи и се втренчи в гърба на излизащата.
Джотаро се спусна след нея и я улови през кръста, обаче не можа да я задържи. Акеми се затича надолу по притъмнялата улица, следвана отблизо от момчето.
— Спри! — извика то разтревожено. — Не бива дори да си мислиш за такова нещо. Върни се!
Макар изглежда да не я бе грижа дали в тъмното ще се блъсне в нещо или ще падне в някое блато, Акеми напълно осъзна предупреждението на Джотаро. Когато на времето се хвърли в морето при Сумийоши, искаше да се самоубие, но сега вече не беше толкова простодушна. Това, че Джотаро се тревожи за нея, й създаде определена тръпка.
— Внимавай! — изкрещя той, като видя, че е тръгнала право към мътната вода на един ров. — Стига! Защо искаш да умреш? Това е лудост.
Щом пак я хвана през кръста, тя простена:
— Защо да не бива да умирам? Ти ме мислиш за лоша. Мусаши също. Всички. Не ми остава нищо да направя, освен да умра, прегърнала в сърцето си Мусаши. Никога няма да оставя някоя жена да ми го отнеме така!