Мусаши

След като Джотаро излезе, той се зае да върже наново обито си.

Чули, че дамите били леки жени от Киото, прославени с хубостта и уменията си, мъжката част от посетителите не можеше сега да се откъсне от зрелището. Сукейчи бе така погълнат от него, че когато Джотаро го откри, устата му още бе зинала.

— Хайде, видял си достатъчно — тросна се момчето и дръпна прислужника за ухото.

— Оу-у! — изквича Сукейчи.

— Твоят господар те вика.

— Не е истина.

— Ама е. Каза, че отивал да се разходи. Той все се разхожда, а?

— А? О-о, добре де — каза накрая Сукейчи, с неохота отместил очи от гледката.

Момчето се бе извърнало да го последва, когато някакъв глас го повика:

— Джотаро? Ти си Джотаро, нали така?

Гласът беше на една млада жена. Джотаро се огледа с търсещ поглед. Надеждата да намери загубения си учител и Оцу никога не го напускаше. Нима е възможно? Той напрегнат надникна през клоните на един голям вечнозелен храст.

— Кой е?

— Аз.

Лицето, което се подаде от листака, му бе познато.

— О, това сте вие.

Акеми го плесна здраво по гърба.

— Животинче такова! А толкова време мина, откакто се виждахме. Какво правиш ти тук?

— И аз мога да попитам същото.

— Ами, аз… О, това и бездруго нищо няма да ти говори.

— С онези жени ли пътувате?

— Да, обаче още не съм решила.

— Какво да сте решили?

— Дали да стана една от тях или не — отвърна тя с въздишка. След дълго мълчание попита: — Какво прави Мусаши напоследък?

Това, схвана Джотаро, всъщност искаше да узнае тя. Искаше му се да може да отговори на въпроса й.

— Оцу, Мусаши и аз… се разделихме по пътя.

— Оцу ли? Коя е тя? — Едва казала това, Акеми се сети. — О, остави — знам. Тя значи още търчи след Мусаши, а?

Акеми бе свикнала да мисли за Мусаши като скитник — шугийоша, който странства накъдето му хрумне, живее в гората и спи на голи камъни. Дори тя да успее да го настигне, Мусаши веднага ще види колко разпътен живот е повела и ще я отблъсне. От дълго време се беше примирила с мисълта, че нейната любов ще остане несподелена.

Споменаването на друга жена обаче събуди у нея чувство на ревност и разпали позагасналата жар в сърцето й.

— Джотаро — каза Акеми, — тук наоколо има прекалено много любопитни погледи. Хайде да излезем някъде.

Тръгнаха навън през градинската порта. Вън на улицата погледите им се замаяха от светлините на Хачиоджи и двадесет и петте му странноприемници. Той бе най-оживеният град, който и двамата виждаха, откакто напуснаха Киото. На северозапад се издигаха тъмните, безмълвни очертания на планините Чичибу и върховете, които бележеха границата на областта Кай, но тук въздухът бе наситен с мириса на саке, с шума от попукването на тръстиката на плетачите, с виковете на пазарните надзиратели, възбудените гласове на комарджиите и унилите скимтежи на тукашните улични певци.

— Често съм чувала Матахачи да споменава Оцу — излъга Акеми. — Що за човек е тя?

— Много е добра — отвърна сериозно Джотаро. — Мила, добра, внимателна и хубава. Наистина ми харесва.