Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Що за!… — пое си шумно дъх Осуги, докато гледаше ядосано към една полузавършена къща.
Парче мокра глина от една зидарска мистрия случайно бе паднало на кимоното й. Работниците избухнаха в смях.
— Как смеете да хвърляте кал по хората и после да се хилите? Трябва да коленичите и да се извинявате!
В Миямото няколко остри думи от нея биха накарали изполичарите или кой да е от останалите селяни да се свият от страх. Тези работници обаче, едни от хилядите новодошли от цялата страна, надали и вдигнаха поглед от своята работа.
— Какво врънка оная стара вещица? — попита някой от тях.
Разярена, Осуги извика:
— Кой каза това? Ах, ти…
Колкото повече се пенеше, толкова по-силно почваха онези да се смеят. Почнаха да се събират зрители и да се питат защо старицата не се държи според възрастта си и не приеме по-спокойно станалото.
Осуги се втурна в къщата, хвана края на дъската, върху която стояха зидарите и я издърпа от подпорите. Мъже и пълни с мокра глина кофи изпопадаха по пода.
— Стара кучка!
Те скочиха на крака и застрашително я наобиколиха.
Осуги дори не трепна.
— Елате навън! — нареди тя мрачно, сложила ръка на късата си сабя.
Работниците се поколебаха. Както се държи и говори, трябва да бе от самурайско семейство. Ако не внимават, може и да загазят. Държанието им видимо се укроти.
Забелязала тази промяна, Осуги величествено заяви:
— От сега нататък няма да търпя грубости от такива като вас.
С доволно изражение на лицето излезе и продължи по пътя, като остави зрителите да зяпат след твърдо изправения й гръб.
Едва бе тръгнала отново, когато някакъв чирак с грозно покрити със стърготини и талаш крака изтича след нея, понесъл кофа лепкава кал.
С вик:
— Как ти се харесва това, стара вещице? — той метна съдържанието на ведрото върху гърба й.
— О-у-у-у!
Крясъкът правеше чест на дробовете на Осуги, но преди да е успяла да се извърне, чиракът бе изчезнал. Щом осъзна размера на щетите, старицата се навъси тежко и от самото раздразнение очите й се наляха със сълзи.
Веселието бе всеобщо.
— На какво се смеете, тъпанари? — изфуча Осуги и се озъби. — Какво толкова смешно има в това да пръскат една стара жена с кал? Така ли посрещате в Едо възрастните? Че вие не сте хора, бе! Само помнете, че и вие някой ден ще остареете.
Избухването й привлече дори още повече зяпачи.
— Ето ти го Едо! — тросна се Осуги. — Като слушаш какво говорят хората, ще си помислиш, че това е най-хубавият град в цялата страна. И какво е всъщност? Място, пълно с мръсотия и кал, където всички изравняват хълмове, пресушават мочурища и трупат морски пясък. И не само това, ами е и пълен с всякаква паплач, каквото никога не ще намериш в Киото или къде да е на запад.
След като се освободи така от яда, старицата обърна гръб на кикотещата се тълпа и бързо тръгна по пътя си.
Наистина, новостта на града бе неговата най-забележителна черта. Дървото и мазилката по къщите бяха съвсем свежи и нови, много отделени за строеж места бяха само отчасти запълнени, а очите и ноздрите смъдяха от волския и конски тор.
Не толкова отдавна тази улица бе просто една пътека за пешеходци през оризищата между двете села Хибия и Чийода. В случай, че бе отишла малко по на изток, близо до крепостта Едо, Осуги щеше да намери един по-стар и по-улегнал квартал, където даймио и служители на шогуна си строяха жилища от скоро, след като Токугава Иеясу завзе Едо през 1590 година.
Сега обаче нищо в този град не й се нравеше. Почувства се прастара. Всеки, когото видеше — собственици на дюкяни, чиновници на коне, самураи, които крачеха покрай нея под плетени шапки — всички бяха млади, бяха работници, занаятчии, продавачи, воини и дори военачалници.
На предната част на някаква къща, където мазачите още се трудеха, имаше табела, зад която седеше една тежко напудрена жена, която търкаше очи и явно очакваше посетители. В друга полузавършена постройка се продаваше саке, изложена беше манифактура и бяха натрупани запаси от сушена риба. Някакъв човек окачваше една табела с обява за продажба на лекарства.
— Ако не търсех някого — промърмори кисело Осуги, — и една нощ нямаше да остана в това сметище.
Стигна до един хълм от изрината пръст, който затваряше улицата и спря. В подножието на моста, който пресичаше засега още безводния ров, имаше някаква барака. Стените й представляваха тръстикови рогозки, закрепени с ивици бамбук, но едно знаме провъзгласяваше тази постройка за обществена баня. На входа Осуги подаде една медна монета и влезе да изпере кимоното си. След като го почисти колкото успя, тя взе на заем един прът и окачи кимоното в близост до бараката. По долни дрехи, с метната на гърба лека хавлия, Осуги приседна в сянката на банята и разсеяно се загледа в пътя.