Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Като взе тези мерки, Жилбер, точен както винаги, се завърна в Париж два часа преди да изтече отпускът му. Сега читателят ще ни попита защо младежът беше избрал именно малкото градче Виле-Котре и защо го беше предпочел пред всяко друго място.

Както в много други случаи, така и в този Жилбер се беше повлиял от Русо. Един ден философът беше казал, че гората около Виле-Котре е една от горите с най-богата растителност. Освен това беше споменал, че в нея се намират три или четири селца, скрити подобно на гнезда в най-гъстия листак на дърветата.

Това означаваше, че беше невъзможно някой да открие детето на Жилбер в тези селца. Селцето Арамон беше направило особено силно впечатление на Русо, до такава степен, че той, човекомразецът, самотникът и отшелникът, повтаряше доста често: „Арамон е накрай света. Арамон — това е пустинята. Там човек може да живее и умре като птичка — ще си стои на клона, докато е жива, и ще се скрие под листата, когато умре“.

Жилбер беше чул също така философът да разказва подробности за селото, например че имало предимно сламени колиби. Русо оживяваше природата с огнените си щрихи — обрисуваше всичко — от усмивката на кърмачката до блеенето на козата, от апетитната селска зелева супа до аромата на дивите черници и лилавите изтравничета.

„Ще ида там — си беше казал Жилбер. — Детето ми ще расте под сенките на дърветата, където учителят е копнял и въздишал.“

За Жилбер всяка фантазия беше правило без изключения, особено когато тя се представяше под облика на морална необходимост. Радостта му бе огромна, когато метр Нике в стремежа си да угоди на желанията му посочи селцето Арамон като място, което отлично подхождало на намеренията му.

Като се върна в Париж, Жилбер се беше погрижил за кабриолета. Кабриолетът не беше хубав, но беше здрав, а това беше всичко, от което Жилбер имаше нужда. Конете бяха здрави, набити першерони, а кочияшът — тромав и несръчен коняр, но какво значение имаше всичко това за Жилбер? Важното беше да пристигне до целта и най-вече да не събуди никаква любопитство.

Разказаната измислица не породи никакви подозрения у метр Нике. Жилбер наистина изглеждаше добре с новите си дрехи и наистина приличаше на здравомислещ син на интендант или на преоблечен личен прислужник на някой херцог или пер.

Встъплението му не предизвика съмнения и у кочияша. По онова време между народа и благородниците цареше доверие. Хората приемаха пари с благодарност и признателност, без да искат каквито и да било сведения. От друга страна, през онази епоха два луидора се равняваха на четири, а четири луидора дори и в наше време си струват труда. Кочияшът се съгласи да бъде нает, при условие че бъде уведомен два часа по-рано, за да бъде на разположение на Жилбер. За младежа цялото начинание бе свързано с фантазиите на поетите и на философите — две феи, които, макар и облечени по различен начин, бяха с еднакво добри намерения и готови да вършат добри дела. Да отвлечеш детето от една жестока майка, с други думи, да всееш смут и скръб в лагера на врага, а после с напълно променен вид да влезеш в селска сламена колиба у добродетелни селски хорица, каквито ги описва Русо, да оставиш върху люлката на детето огромна сума, а тези бедни хора да те гледат като Божи избраник, да минаваш за велик човек — ето какво му трябваше на Жилбер, за да удовлетвори както гордостта и огорчението си, така и любовта си към ближните, и омразата към враговете.