Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Андре погледна брат си. Очите й издаваха страх. Младият човек изтича до леглото на прислужницата. Затърси и като не намери нищо, нададе ужасен вик.
Андре следеше всичките му движения в огледалото. Видя го как се връща пребледнял, а ръцете му бяха безволно и отчаяно отпуснати надолу. Разбра част от истината и отговори като ехо с въздишка на вика на брат си. После падна в безсъзнание върху възглавницата. Филип не очакваше тази нова беда, нито пък тази огромна мъка. Събра цялата си енергия и с милувки, думи на утеха и сълзи свести Андре.
— Детето ми — прошепна Андре. — Детето ми!
— Да спасим майката! — каза си Филип. — Сестричке, добра ми Андре, та ние всички сме полудели, както изглежда! Забравихме, че добрият доктор Луи отнесе детето със себе си.
— Докторът ли? — попита Андре. В гласа й се прокрадваха и мъката, породена от съмнението, и радостта, предизвикана от надеждата.
— Да, да, но всички ние тук сме объркани…
— Филип, кълнеш ли ми се в това?
— Скъпа сестричке, и ти не си по-разумна от мен… Как така си представяш, че това дете може да изчезне?
И той се засмя, като зарази със смеха си кърмачката и прислужницата. Андре се оживи.
— Но аз все пак чух… — каза тя.
— Какво?
— Стъпки…
Филип настръхна от ужас.
— Невъзможно. Ти спеше.
— О, не, не! Бях съвсем будна! И чух! Чух!
— Добре, но си чула добрия доктор, който е дошъл след моето излизане, тъй като се е притеснявал за здравето на детето. Поискал е да го вземе със себе си… Той всъщност ми беше споменал, че възнамерява да го направи.
— Говориш така, за да ме успокоиш.
— Наистина, бъди спокойна! Та всичко е толкова просто…
— Но тогава — възпротиви се кърмачката — какво правя аз тук?
— Въпросът ви е правилен… Лекарят ви чака у вас.
— О, как така?
— По-скоро у тях! Ами, ето… Маргьорит сигурно е спяла толкова дълбоко, че не е чула нищо от онова, което е казал лекарят… Или пък той може да не е искал да каже нищо.
След страшното сътресение Андре се поуспокои. Филип освободи кърмачката и забрани на прислужницата да излиза. После взе лампа и прегледа внимателно съседната врата. Забеляза, че една от градинските врати е отворена, видя отпечатъци от стъпки върху снега и ги проследи. Те водеха до същата врата.
— Следи от стъпки на мъж! — провикна се той. — Детето е отвлечено! О, нещастие, нещастие!
159.
Селцето Арамон
Следите от стъпки по снега бяха на Жилбер, който от последната си среща с Балзамо изпълняваше дълга си на наблюдател и подготвяше отмъщението си.
Не беше похарчил никакви пари. С помощта на нежни думи и мили жестове на внимание беше успял да накара жената на Русо да го приеме и дори да го разглези. Начинът беше прост — от тридесетте су на ден, които Русо даваше на своя копист, скромният Жилбер отделяше три пъти седмично по една ливра и с нея купуваше някакъв малък подарък за Терез. Понякога това беше панделка за бонетата й, понякога някое лакомство или бутилка сладко вино. Добрата жена, чувствителна към всичко, което ласкаеше вкусовете й или дребното й честолюбие, се радваше и на възклицанията на Жилбер на масата, с които той възхваляваше готварските й способности.
Философът от Женева беше успял да я накара да приеме младия му любимец на масата, а през последните два месеца Жилбер беше толкова глезен, че беше успял да спести два луидора, които пазеше под сламеника до двадесетте хиляди ливри, дадени му от Балзамо.
Какъв живот само! Какво постоянство в държанието и каква упоритост на волята!
Жилбер ставаше с пукването на зората и започваше да наблюдава с непогрешимото си око какво прави Андре, за да разпознае и най-малката промяна в мрачния и еднообразен живот на затворничката. Нищо не убягваше от погледа му — нито пясъчната алея, по която броеше стъпките на Андре, нито гънките на пердетата — понякога полудръпнати, а понякога напълно затворени. Те даваха знак на Жилбер какво беше настроението на господарката на дома, защото в дни на пълно отчаяние Андре отказваше дори да погледне към небето и не допускаше дневната светлина да проникне в стаята й. По този начин Жилбер знаеше какво ставаше и в душата на Андре, и в дома й.
Беше намерил и начин да тълкува и всяка стъпка на Филип. Преценяваше ги, както си знаеше, но никога не се лъжеше нито какви бяха намеренията на брата, когато излиза, нито какъв беше резултатът при завръщането му. Улучи дори минутата и проследи Филип една вечер, когато отиваше във Версай, за да се срещне с доктор Луи… Това посещение във Версай беше пообъркало малко мислите на наблюдателя, но когато два дни по-късно видя как доктор Луи се промъква крадешком в градината откъм улица „Кок-Ерон“, разбра мистерията от по-предишната вечер.