Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Андре повдигна глава и поиска да събуди прислужницата, но слабият й глас не можа да разбуди силната селянка, а и детето вече не проплакваше.
— Разбира се, кърмачката е дошла — помисли Андре, — защото чух външната врата да се отваря… Да, някой върви в съседната стая… А малкото създание вече не плаче… върху него вече се протяга покровителствено чужда ръка и успокоява все още неясното му чувство за тревога. О! Тази ли е майката, която се грижи за детето… За няколко екю… детето, излязло от моята утроба, си намира майка и по-късно, ако мине покрай мен, няма да ме погледне, въпреки че страдах заради него и му дадох живот, и ще каже „майко“, на една наемничка, която проявява повече щедрост в платената си любов, отколкото аз в моята справедлива неприязън. Това няма да го бъде. Страдах и откупих правото си да гледам това дете в очите… Имам право да го накарам да ме обича заради моите грижи по него и да ме уважава заради моята саможертва и болките ми.
Направи по-рязко движение, събра сили и повика прислужницата:
— Маргьорит! Маргьорит!
Прислужницата се събуди бавно, но не помръдна от креслото, където я беше приковало едно почти летаргично замайване.
— Чувате ли ме?
— Да, госпожо — отговори прислужницата, като най-сетне дойде на себе си и се приближи до леглото. — Госпожата иска да пие ли?
— Не.
— Госпожата може би иска да знае колко е часът?
— Не… не.
Очите на Андре не се отделяха от вратата на съседната стая.
— А, разбирам. Госпожата иска да знае дали брат й се е върнал?
Ясно беше, че Андре се бори срещу желанието си с цялата слабост на гордата си душа, с цялата енергия на горещото си и щедро сърце.
— Искам — подчерта тя, — искам да отворите тази врата, Маргьорит.
— Да, госпожо. О, какъв студ нахлува оттам! Какъв вятър духа! Какъв вятър само, госпожо!
Вятърът проникна дори в стаята на Андре и разклати пламъка на свещите и на нощната лампа.
— Сигурно кърмачката е оставила вратата отворена. Слушайте, Маргьорит, на детето сигурно му е студено…
Маргьорит се запъти към съседната стая.
— Ще го завия, госпожо — каза тя.
— Не, не! — протестира Андре кратко и рязко. — Донесете ми го.
Маргьорит се спря насред стаята.
— Госпожо — каза тя кротко, — господин Филип поръча да оставим детето там, несъмнено за да не безпокои госпожата или да не я развълнува.
— Донесете ми детето! — извика младата майка, като избухна така сякаш сърцето й беше разбито. Очите й бяха останали сухи дори и при най-големите болки, но сега от тях избликнаха две сълзи, на които добрите ангели — закрилници на малките деца на небето, би трябвало да се усмихнат.
Маргьорит се втурна в стаята. Андре пък остана, където си беше, и скри лице в ръцете си. Прислужницата се върна веднага. Лицето й изразяваше смайване.
— Е? — попита Андре.
— Ами, госпожо… идвал ли е някой?
— Как така идвал ли е някой?
— Госпожо, детето го няма!
— Наистина, преди малко чух шум — каза Андре, — а също и стъпки… Сигурно, докато вие спяхте, е идвала кърмачката… Не е искала да ви събуди. Но къде е брат ми? Погледнете в стаята му.
Маргьорит изтича в стаята на Филип. И там нямаше никого!
— Странно — каза Андре, а сърцето й заби лудо, — нима брат ми е излязъл отново, без да дойде да ме види?
— Ах, госпожо! — извика високо прислужницата.
— Какво има?
— Външната врата се отваря.
— Вижте, вижте кой е!
— Господин Филип се връща! Влезте, господине, влезте!
Това наистина беше Филип. Зад него вървеше селянка, обвита в грамадно наметало от вълнен плат на райета. Тя отправи на всички в дома доброжелателна усмивка, както всеки наемник поздравява новите си господари, на които ще служи.
— Ето ме, сестричке — каза Филип, като влезе в стаята й.
— Добри ми братко, колко грижи и колко мъка ти причинявам! А, ето и кърмачката. Толкова се боях, че си е тръгнала!
— Да си тръгне ли? Ами че тя сега пристига.
— Искаш да кажеш, че се връща или че идва пак? Не… чух стъпките й преди малко, въпреки че стъпваше толкова леко…
— Не разбирам какво казваш, сестричке… никой…
— О, благодаря ти, Филип — каза Андре, като го привлече към себе си и като натъртваше всяка дума, която произнасяше, — че не си накарал да вземат детето, без да съм го видяла и целунала… Филип ти много добре познаваш сърцето ми… Да, да, бъди спокоен, ще обичам детето си.
Филип взе ръката на Андре и я покри с целувки.
— Кажи на кърмачката да ми го даде… — добави младата майка.
— Но, господине — намеси се прислужницата, — знаете много добре, че детето вече не е тук!
— Какво? Какво говорите? — възрази Филип.