Приключенията на Казанова

Описанието, което дадох за Джулиета у господин Де Малипиеро, й бе предадено веднага от един бъбрив доносник, държавния книговодител Савиеро Кортантини. Когато един ден бяхме заедно с господин Мандзони у нея, тя му каза, че някакъв голям познавач открил недостатъци у нея, което би трябвало да я натъжи, но тя се пази да изброи тези недостатъци поотделно. Естествено, забелязах, че с това иска да ме засегне, но ме остави да чакам цял час. Когато най-сетне разговорът се пренесе върху един концерт, който артистът Имер беше уредил и в който беше блеснала неговата дъщеря Тереза, тя се обърна към мене и ме попита какво прави господин Де Малипиеро с нея. Отговорих й, че я възпитава.

— Той може да прави това — ми отговори тя, — защото е много умен, но бих искала да зная какво прави за вас?

— Всичко, каквото може.

— Казаха ми, че ви намирал малко глупав.

Естествено, избухна смях. Аз бях малко объркан, понеже не съобразих какво да отговоря, и след като останах още около четвърт час там смутен и в неудобство, взех твърдото решение да не стъпвам повече в дома й. Когато на другия ден по време на ядене разказах тази история на моя стар сенатор, той се разсмя сърдечно.

През цялото лято мечтаех за моята Анджела, която срещнах при учителката по плетене, но нейното прекалено въздържание ме нервираше и любовта ми вече се бе превърнала в мъка. За моята пламенна природа бе нужна любовница като Бетина, която знаеше да задоволява страстта ми, без да я гаси. Поради това, че самият до известна степен бях още чист, оказвах на младото момиче най-голямо уважение. В моите очи тя беше като паладиума на Кекропс9. Бях още новак, понякога свенлив в обществото на дами и моята глупост стигаше дотам, че ги ревнувах дори от съпрузите им.

Анджела отказваше всичко, което й предлагах, макар че не беше кокетка. Страстта ми към нея ме гореше. Възторжените речи, които й държах, имаха по-голямо въздействие върху две сестри, нейни приятелки, отколкото върху нея самата и ако погледът ми не беше прикован само в това безсърдечно момиче, без съмнение бих забелязал, че другите две бяха много по-красиви и по-чувствителни. Моите заслепени очи обаче виждаха само нея. На всички мои нежности тя отговаряше, че е готова да стане моя жена, и казваше, че моите желания не бива да отиват по-далеч, а когато се реши да ми признае, че страда също като мен, вярваше, че ми е оказала най-голямата възможна милост.

В такова настроение се намирах, когато в началото на есента получих писмо от графиня Монте Реале. Тя ме молеше да прекарам известно време в нейното имение Пазеано. Очакваше блестящо общество и посещението на дъщеря си, която беше омъжена за един благородник във Венеция. Дъщерята се оказа духовита и хубава, с такива очарователни очи, че тяхната красота компенсираше липсата на други прелести. Аз приех поканата и намерих в Пазеано удоволствие и весело настроение. Не беше трудно и аз от своя страна да допринеса още за това и да забравя за известно време упоритостта на моята жестока Анджела.