Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
— Да се върнем към апартамента, в който е била убита съпругата ви. Защо се сетихте да потърсите Елена именно там?
— Това беше последното, за което се сетих. След приятелките, след болниците, моргите и милицията. Лена все не можеше окончателно да се пренесе при мен. Разбирате ли, когато решихме да заживеем заедно, беше лято, тя си събра летните дрехи и разни дреболии и аз я докарах вкъщи. После, когато захладня, тя на няколко пъти донася от стария си апартамент ту яке, ту шлифер, ту есенни обувки. Постоянно й предлагах: хайде да отделим специално един ден, да отидем в апартамента ти, да съберем целия ти багаж, да го опаковаме и прекараме. А Лена все отлагаше, защото нямало за какво да бързаме, това можело да почака… Когато не я намерих никъде другаде, си помислих, че може да е отишла в апартамента да вземе някоя дреха, а там се е случило нещо. Паднала е, счупила си е крак или й е станало лошо, нещо с детето, сега лежи и не може да допълзи до телефона. Грабнах ключовете и хукнах към блока.
— Колко комплекта ключове имате за апартамента на жена ви?
— Два. Единият е тук, другия Лена постоянно носеше със себе си — за всеки случай, ако нещо от апартамента й потрябва. Е, и за други цели.
— Какви цели? — нетърпеливо попита Настя.
— Е, сякаш не разбирате — неодобрително се тросна Сафронов. — Нина Клевцова водеше активен личен живот. Лена често й даваше ключовете от апартамента.
— Сигурен ли сте, че не съществува трети комплект? Обикновено към всяка брава вървят най-малко три ключа.
Ако подозренията на Настя не са безпочвени, сега ще прозвучи песничката, че сигурно е имало трети комплект, само че Егор Виталевич никога не го е виждал. Така ще се утвърждава версията за тайнствения мъж от тайнственото минало на Елена. За мъжа, раздялата с когото Елена толкова болезнено е преживявала и у когото са останали въпросните ключове. Работата беше там, че престъпникът не само беше удушил Елена Сафронова, но и бе напуснал апартамента, като грижливо бе заключил вратата след себе си. Не затръшнал, а именно заключил: бравата изисквала това. Без ключ вратата оставала притворена, а не заключена, и от най-слабото течение се отваряла широко. А Егор Виталевич, който бе извикал милицията на местопрестъплението, ги бе уверил, че е отключил с ключа си. Следователно с ключ е било и заключено. Или той е излъгал?
— Имаше трети комплект — кимна Сафронов. — Но той се изгуби някъде. Вашите колеги вече ме попитаха, тогава уверено отговорих, че комплектите са три: един у Лена и два тук, а когато те поискаха да им ги покажа, намерих само тази връзка.
— Двете връзки на едно и също място ли се намираха?
— Да, в едно чекмедже в секцията.
— Интересно — проточи Настя. — А когато рано сутринта в неделя вземахте ключовете, за да проверите дали жена ви не е в стария си апартамент, колко комплекта имаше в чекмеджето?
— Не обърнах внимание. Бях много разтревожен, нервен. Грабнах ключовете и хукнах.
— Припомнете си кога за последен път видяхте двете връзки.
— Не мога да кажа. В това чекмедже прибираме всички резервни ключове: от този апартамент, от Лениния, от гаража, от апартамента на моите родители. През последните месеци не ми е трябвало да вземам някакви резервни ключове, така че не съм отварял чекмеджето.
Настя имаше още много въпроси, но кой знае защо, почувства, че именно сега трябва да спре. Да се престори, че се е заинтересувала от тайните, скрити в миналото на Елена, и да си тръгне. Тя не разбираше откъде се взе тази увереност, но знаеше, че така ще е правилно.
Когато излезе на улицата, Настя си погледна часовника. Ако самолетът, с който трябваше да пристигне Саша със семейството си, е кацнал навреме, сега в кухнята в апартамента на Каменски вече се пече месо, режат се салати и витаят умопомрачителни аромати. В края на краищата някак е глупаво човек да се връща на работа в девет часа вечерта.
Владимир Иванович Славчиков вече отдавна се бе уловил, че е престанал да се радва на прибирането вкъщи. Това чувство, отначало слабичко, едва усещащо се, той прие като обикновена меланхолия, която от време на време спохожда всекиго. Просто има някакво усещане, че нещо не е наред, нищо не те радва… Какво пък, случва се, можеш да не обръщаш внимание. Но след известно време забеляза, че неприятното усещане се появява само по пътя от работата към къщи. И никога — по пътя от къщи към работата. Имаше за какво да се замисли.
Професор Славчиков бе отдал на науката почти трийсет години от живота си и бе свикнал да подрежда нещата, да ги анализира, класифицира и да ги обосновава логически. Това не беше потребност, а привичен стил на мислене. Обмислянето на странния график, по който се пробуждаше и заспиваше неприятното чувство, доста бързо го доведе до извода, че в неговия семеен живот не всичко е толкова подредено. И се оказа, че работата е в Катерина. По-точно, не в нея самата, а в отношението на Владимир Иванович към нея.