Няма връщане назад

— По-лошо — призна Славчиков. — Ако го бях фраснал по ухото, щеше да пострада само Вадим. А така пострада невинен човек. По-точно, невинна жена.

— А може ли с подробности, а не с намеци? Разбъркай си сметаната.

Владимир Иванович внимателно разбърка сметаната в супата си, опита, добави сол. Супата му се стори твърде гореща и той реши, че спокойно ще успее да сподели с жена си това, което го измъчва, докато поизстине.

— Ами, с една дума, на изпит се яви една дама от криминалната, от „Петровка“. Една такава умна, с огромен опит и добри идеи. Но говори не според правилата, не това, което ние цял живот пишем в учебниците и монографиите. Тя, разбираш ли, имала собствено виждане за проблема. И така, аз я слушам и разбирам, че е права. Наистина е права. И твоят Вадим разбира това. Когато обсъждахме оценката й, той настоя да й пишем „отличен“, каза, че била гениална и идеите й щели да предизвикат революция в криминологията. А мен ме беше прихванало нещо. Абе не мога и не мога да се насиля да се съглася с него, да призная, че е прав. Разбираш ли, Катюша? За мен той по принцип не е прав, веднъж завинаги. За мен той е глупак и отрепка и да призная, че е прав дори в нещо дребно, е просто немислимо. Така че започнах да споря с него, да доказвам, че дамата е дрънкала пълни глупости и че с такива знания и представи не може да я допускаме до научно поприще… и така нататък. Говоря това и сам се отвращавам от себе си. Но не мога да се насиля за друго. Хем и някакви аргументи намерих, дяволите да ме вземат, успях да убедя председателя на комисията, че на тази госпожа не можем да пишем повече от тройка, а инак настоявах направо за двойка. Мерзавец съм, нали?

— Не — въздъхна жена му, — ти си просто дете. Сополанко. И колко й писахте в крайна сметка?

— Тройка, убедих ги все пак. Слава богу, не записахме веднага оценките в протокола, а когато ги обявявахме, госпожата вече си беше посъбрала мислите, каза нещо остроумно, а председателят се разсмя и й писа „добър“. Но тази история ми тежи като камък на сърцето. Излиза, че двама мъже не можем да си поделим една жена, а страда трети човек. Разбира се, на тази дама трябваше да й пишем „отличен“. Но аз се запънах като магаре на мост — само като погледна твоя Вадим, и ме втриса.

— Володюшка — меко каза тя, — Вадим отдавна вече не е мой. И ти не си ме отнемал от него. Ти ме прибра, когато бях на пътя, изоставена и ненужна на никого, освен на Юлка. Ти отдавна трябваше да престанеш да го мразиш.

— Не мога! — повиши глас Владимир Иванович. — Знам, че е глупаво, недостойно, но не мога. Та той не е някой уличен метач или шлосер, не е неграмотен еснаф, за когото всеки човек зад решетките е закоравял престъпник, Вадим е професор, също като мен, доктор на науките, криминолог, цял живот е изучавал икономическите престъпления и хората, които извършват тези престъпления. Той по-добре от всеки друг знае колко често под отговорност се привличат не истинските крадци и мошеници, а винтчетата от системата. Той е трябвало, длъжен е бил да разбира, че и ти си се оказала такова винтче, което са накарали да подпише документи под заплаха от уволнение, а после са го предали. И не е имал право да се отрича от теб.