Затворена котка [bg]

— Подгизнала си — каза Сибила.

— Не много — отвърна тя, опитвайки се да настрои очите си към оскъдната светлина. — Използвах, че се проясни за кратко.

Температурата беше паднала значително. Предишни вечери старият стенен термометър показваше трийсет и пет градуса по Целзий: обичайната температура за хаванското лято. Сега показваше двайсет и три.

— Да идем в библиотеката — предложи Сибила.

Минаха по коридора до стаята в дъното. Момичето се отпусна в любимото си кресло — един фотьойл от черна кожа, почти половинвековен — и помести лост, за да наклони облегалката.

— Днес ще направиш първото си пътуване — обяви жената и побърза да каже: — Но не търси логика в преживяването.

— Какво ще видя?

— Не знам, при всеки човек е различно.

От време на време някоя мълния осветяваше следобеда, докато дъждът плющеше върху покривите.

— Затвори очи — заповяда жената. — Намираш се във вътрешността на ума си, в пълен мрак.

Отне й известно време, докато се концентрира. Зрението й упорито показваше цветове и форми, които не бяха там. Лека-полека започна да потъва в мрака.

— Сега потърси сиянието.

Различи светло петно: врата, изкована от светлина. Протегна ръка. Като я докосна, потъна в опалово сияние, сякаш влизането я беше заразило с блясъка си, и разбра, че този ореол ще я защитава.

— В тази светлина ще се чувстваш свободна, защото там не съществува време, нито пространство. Това е измерението на собствения ти ум.

Въпреки че блясъкът я ослепяваше, не се наложи да затвори очи, за да премине през огнената врата. Белотата остана назад. Пред нея се простираше поле, осеяно със сини облаци. Оранжевият ореол над един хълм й показа, че слънцето току-що се беше скрило. Клоните на няколко дървета бяха неподвижни и голи; други — по-голямата част — бяха изпъстрени с филизи, които дори в сгъстяващия се полумрак изпъкваха с яркото си зелено.

— Какво виждаш? — чу някак си далечен гласа на Сибила.

— Една долина привечер — отговори тя и звукът на собствения й глас я изплаши.

Едва ги бе прошепнала, но думите й отекнаха гръмко в тишината.

— Изследвай. Опипай онова, което ще срещнеш. Пипай смело.

Приближи се до един храст. Откъсна листо и го поднесе към носа си; миришеше на ментол, като мента. Стисна листа между пръстите си и силата на аромата се утрои. Лек бриз разклати клоните на храста. За първи път си даде сметка, че е студено.

— Виждаш ли нещо интересно? — чу тя.

— Едно огромно дърво.

— Иди до него.

Мелиса се приближи, огледа го внимателно и за момент можеше да се закълне, че набръчканата повърхност на ствола потрепери.