Пазителката [bg]

Пред очите ни върколакът направи огромен скок и се метна върху гърба на фрека. Последва ожесточена битка, в която силите изглеждаха почти равни. Все пак накрая нападателят надделя и зъбите му се впиха дълбоко в шията на фрека. Последният се отскубна и виейки от болка и ярост, изчезна между дърветата.

Върколакът се изправи, облян в кръв от собствените си рани, и като вдигна ноктести лапи към небето, нададе триумфален рев. Гледката бе напълно кошмарна и все пак не можех да откъсна очи от нея.

— Чувала съм, че от ухапване на фрек се полудявало — промълвих.

— Този тук вече е луд, Вега. Нищо не може да повлияе на изтерзания му разсъдък.

Измина близо минута, преди аз първа да наруша мълчанието:

— Какво има отвъд Мочурището?

— А защо изобщо сте дошли тук? — повтори въпроса си тя.

— Не виждам какво значение има.

Тя ме изгледа равнодушно.

— Нещата, с чието значение не си наясно, вероятно биха изпълнили цялата библиотека.

— Знаеш ли какво има отвъд Мочурището? — настоях и този път видях как през лицето й пробяга кратък, болезнен спазъм.

— Вече стана късно — каза тя, преди да успея да продължа. — Чувствам се уморена.

— Е, аз пък не съм уморена.

— Ще ти покажа къде ще спиш, а после, ако искаш, стой будна цяла нощ.

— Мога ли да ходя където пожелая? Имам предвид, в къщата?

— Можеш да влизаш във всяка стая, която те пусне. Предупреждавам те, че не всички ще го сторят.

Погледнах я така, сякаш си бе изгубила ума.

— Стаите няма да ме пуснат да вляза?

— Да, те притежават собствено мнение. А също и чувства.

— Чувства! — възкликнах.

— Да, казах чувства и точно това имам предвид — рече натъртено домакинята, сетне се обърна и излезе.

Последвах я, чудейки се каква ли още лудост ме очаква тук.