Пазителката [bg]

— Кукувица! — не ми остана длъжен той.

— Охлюв! — отвърнах, без да спирам да вървя. После изведнъж спрях. Току-що бях осъзнала нещо. Тук не валеше. Вдигнах лице нагоре. Нямаше буреносни облаци, нито вятър.

Сякаш крачех по нагрята от слънцето трева. Усещането бе някак… утешително. Продължихме напред и прехвърлихме малка могилка. Щом се заспускахме по отвъдния й склон, най-сетне я видях.

Къщата. Имаше сламен покрив, иззидани от камък стени и масивна дървена врата с малко прозорче в горния край, през което се процеждаше светлина. До нея водеше пътечка, застлана с наредени под причудливи ъгли плочи.

Събрах целия си кураж, стъпих върху почернелия правоъгълен камък, който служеше за стъпало, и се помъчих да надзърна през прозорчето. В следващата секунда се дръпнах разтреперана. Без дори да я докосна, вратата се бе отворила от само себе си.

Когато вече си мислех, че нещата не могат да станат по-загадъчни, чух властен глас:

— Можете да влезете.

Озърнах се за източника на гласа, но не видях нищо. В същото време той не бе прозвучал особено заплашително. Забелязах, че Шеймъс се е примъкнал на няколко метра зад мен с такъв вид, сякаш бе готов всеки миг да си плюе на петите. Аз вероятно също не изглеждах по-уверена.

— Казаха да влезем — подхвърлих му.

— Ами т-тогава най-добре да п-послушаш, нали?

— Идваш ли с мен? — настоях.

— Мисля, че е по-добре да стоя тук, миличка — изпъчи гърди той. — Старият Шеймъс ще те пази, няма да остави никой да се промъкне, докато си вътре, да.

— Задник — измърморих под носа си, после въздъхнах примирено. Защо от всички хобове в Мочурището трябваше да ми се падне тъкмо този?

Пристъпих напред заедно с кучето си и още в мига, в който се озовах в къщата, вратата се захлопна зад гърба ми, а резето щракна на мястото си. Сграбчих го и опитах да го дръпна, но въпреки всичката сила, която ми даваше омотаната на кръста ми Дестин, то дори не помръдна.

— Ехо? — произнесох най-напред едва чуто, а после и по-силно: — Ехо? Има ли някой тук?

Нищо.

Огледах се наоколо. Мебелите, които видях — маса, стол и скрин, — до един бяха малки и се издигаха ниско над пода, който бе застлан с дюшеме, толкова старо, че изглеждаше на хиляда сесии.

На стената висеше голям часовник, чиито стрелки непрекъснато се движеха в кръг по циферблата. Когато приближих, те всъщност се оказаха две черни змии, загадъчно изправени и втвърдени. Самият циферблат пък бе сплесканата физиономия на гарм. Така се сепнах, че едва не прекатурих масичката, върху която бяха наредени чиния, чаша и други прибори за хранене.

Дали пък Шеймъс не ме беше излъгал и Женската, живееща тук, не бе някоя зла вещица? Зарекох се, че стига да се измъкна жива оттук, ще го удуша.

— Какво е това проклето място? — извиках. — Ще се покаже ли някой най-сетне?