Пазителката [bg]

— Можеш ли да повярваш? — обърнах се раздразнено към кучето си. — Тая хубостница ни е заключила. Но не се бой, аз искам да изляза и нищо няма да ме удържи тук.

Засилих се две-три крачки и тъкмо да се втурна да разбия вратата, когато се заковах на място.

Тя безшумно се беше се отворила сама.

Искам да изляза. Това бях казала и стаята ме беше послушала.

Предпазливо подадох глава и надникнах в тъмния коридор. От Астрея нямаше и следа. Хари Две очевидно усети безпокойството ми, защото ме бутна с муцуна в бедрото, сякаш искаше да ми вдъхне кураж.

Погледнах надясно. Вече бяхме ходили натам, затова свърнах наляво.

По протежение на коридора, през три-четири метра разстояние, бяха наредени врати. Пробвах дръжката на първата — заключено. Поех си дъх и произнесох с възможно най-учтивия си тон:

— Извинете, може ли да вляза?

Вратата се отвори, разкривайки единствено тъмнина. Кучето и аз се спогледахме. Сега и в неговите очи се четеше безпокойство.

— Е, какво пък толкова — произнесох с малко пресилена увереност и прекрачих прага. Хари Две ме последва. Още щом го сторихме, вратата се захлопна след нас, а помещението се обля в светлина.

То бе напълно празно, като се изключи огромният часовник, окачен върху насрещната стена. От него висяха две вериги, чиито краища се губеха в отвори, прорязани в пода. Приближих се да огледам по-добре циферблата. Той не приличаше на нищо, което бях виждала в уъгските домове. Бе разделен на сектори с изписани върху тях цифри, а под всяка цифра личеше гравирана думата „век“.

Имаше само една стрелка, която в момента сочеше осми век. Нямах представа какво означава всичко това. Приклекнах да огледам дупките в пода, но и те не ми говореха нищо. Изглежда, нямаше какво повече да науча тук.

Излязох и се упътих към следващата врата. Спрях пред нея и повторих учтивата си молба.

— МАХАЙ СЕ! — Пронизителният крясък една не ми спука тъпанчетата.

— Ама че отношение — измърморих, щом успях да дойда на себе си от уплахата.

Пред третата врата за всеки случай запуших ушите си с длани, готова за евентуален отрицателен отговор, но тя се оказа по-сговорчива. Стаята, скрита зад нея, тънеше в бледо сияние, идващо от невидим източник.

В единия ъгъл стоеше малка бебешка люлка. Втурнах се към нея, но тя се оказа празна и покрита с паяжини. Паяжини имаше и по старите, плесенясали мебели наоколо. Усетих как у мен бавно се надига тъга. После тази тъга прерасна в безпросветно отчаяние и очите ми се наляха със сълзи. Кучето ми очевидно изживяваше сходни емоции, защото бе легнало на пода със скръбна физиономия и тихо проскимтяваше. Реших, че не мога да издържам повече, улових го за нашийника и се втурнах навън. Щом се озовахме обратно в коридора, потиснатото ни настроение веднага се изпари. Извадих ножче от джоба на наметката си и направих малка резка върху вратата, точно над бравата. Сторих същото и с предната врата, която ми бе изкрещяла. Така щях да знам, че е най-добре да ги избягвам.